Българското общество открай време е един своебразен страдалец. Различни фракции идват отвреме навреме, за да се опитат да финализират мъките му, да заковат ръждясал пирон в черешовия ковчег и да пренесат после с хитра усмивка мощите му нанякъде. Не е нужно да прекарваш стотици часове в осмисляне на историческите закономерности и обществените течения за последните две десетилетия, за да ти стане ясно това. И докато над социума ни тегне червеното завещание, простряло се малко повечко десетилетия преди тези две най-скорошни, то се оказва, че ситуацията в страната ни поддържа едно странно равнище, което проследява един още по-странен и за много хора бълнуван прогрес.

Докато се зариваме в житейски мъдрости от типа на „Не е луд този, дето яде баницата, а тоя, дето му я дава“ и спорим за обществения вариант на кокошката и яйцето - с главна роля, поделена между гражданите и управляващите, статуквото все още стои. И не само това, ами се влошава, а тялото на страдалеца се разтърсва от някой и друг допълнителен тремор, доближаващ го до носилката.

Бидейки в Източна Европа, която въпреки понякога неоправдания негативизъм, с който е заредено отношението към нея (независимо, че тя все пак има своите сенчести и грозни страни), ние попадаме в едно ширещо се сиво поле, което обхваща всичко - от родната икономика, до родния политически живот, през родните медии, до родния гражданин – сиреч, ние. В това пространство контурите са мъгляви, наблюдават се феодални наклонности в обществените процеси (справка: град Варна), институциите издъхват поради неефективността си (и също толкова мъглявите политкадри, които са поставени начело), гражданите не се чувстват защитени от държавата си, а напротив – твърде често се чувстват застрашени от нея и от липсата ѝ на елементарна грижа относно тях.

И макар и звучащо малко крайно, в последната година-две се наблюдава засилваща се тенденция, граничеща с авторитаризъм и допълнително огъване на пластмасовите (защото са хлабави, не за друго) рамки на „демокрацията“, която само на хартия (разбирай: Конституция) важи.

От 2009 година насам начело на държавата е ПП ГЕРБ, но ако трябва да сме по-точни, говорим за бившия кмет на град София Бойко Борисов, който осветява всяко текущо кътче на медийната реалност, била тя в цифрова, телевизионна или печатарска среда. ГЕРБ бяха контравотът тогава, ако някои от вас си спомнят и ключовия протест от 14 януари 2009 година; бяха реакцията на обществото в рамките на недоволството му срещу властващата преди това т.нар. „Тройна коалиция“.

Вследствие се получи така, че гръбнакът на политиката на текущия кабинет бяха препратките към виновните „изминали“, които са генерирали такива загуби и са дестабилизирали по такъв начин положението в страната, че новите управляващи трябва да впрягат петорно повече сили, за да се справят с тежкото си наследство. И докато далеч не съм привърженик на тройнокоалиционното управление и съвременното отроче на Червената партия в България да предизвиква силна алергична реакция из епидермиса ми, то извиненията за това тежко наследство се изтъркаха още преди да измине година от ГЕРБ-стването.

Затова пък в последно време наблюдаваме един достатъчно познат процес, който ни е вкоренен като памет, чисто обществена такава. Той включва засилване на полицейския орган, концентрация на медийното отразяване в една определена насока, фокусиране и организиране на институциите и ръководещите ги в строга партийна насока и недопустимо (понякога – откровено обидно и оскърбяващо) в рамките на нормално функционираща държава поведение на управляващите (управляващия).

Общо взето, стандартни механизми и набор от инструменти за завладяването на сериозни политически позиции и установяване на един, макар и негласен режим.

По никакъв друг начин не мога да си обясня текущата управленческа реторика тип Тодор Живков (към момента, в който това мнение се пише, тече последното фамозно изказване на премиера, че откакто ГЕРБ управлява, българите живеят по-дълго), безумното впиване на медийните очи (пропаганда) във фигурата на Борисов, постоянните реформи и рокади в услуга на предварително определени вместо реално компетентни лица и не на последно място - увеличаването на ролята на МВР.

Така например ще оставя встрани възлови и шокиращи изказвания на премиера (горното е по-скоро забавно и егоцентрично в този смисъл), като например „В скандинавските държави от щастие се изпозастреляха“ или случая „Мирослава“ и „пържолите“, защото съм убеден, че по-голямата част от вас са ги срещали неведнъж. Ще пропусна и мимолетно факта, че вече на по-голямата част от протестите (повечето от които са с мирни и културни цели), полицейското присъствие е засилено и е налична жандармерия в достатъчна численост – все едно се очаква да избухне гражданска война.

Смятам елегантно да валсувам покрай тазгодишното честване на Трети март, където пожелалите да отбележат празника на площад „Народно събрание“ бяха отделени с прегради и наобиколени от органи на „реда“. Все едно не са се събрали да честват националния празник, а да осъществяват насилствена революция с коктейли „Молотов“, осветявайки „трептящия“ (а ла Вазов) въздух с огън и дим и екзекутирайки изправилите се пред тях Росен Плевнелиев и Бойко Борисов.

Честит празник, българи...само стойте по-далеч от нас. Подходящ символ за разделението власт - гражданско общество у нас. Източник: Wikimedia.org.

Не желая да навлизам дълбоко и в секцията „Сигурност“, където вицепремиерът Цветан Цветанов лавира с лебедова стъпка, по думите на някои – в опити да узурпира властта, която безспорно лежи в трудещите се, „челични“ (както би казал Вапцаров) ръце на Борисов. Очаква ни явно сложно пренареждане с внимателни тетрис-частички, като то неимоверно ще гарантира сигурността на гражданите и устоите на обществото, както и оперирането в социумен интерес.

Друг е въпросът дали това няма да се изроди по добре познатата ни схема на протекция и засилване на репресивния апарат и подхранването на концентрираната лична власт. И докато това явление, за жалост, безспорно е присъщо за нашите ширини, то текущото му равнище доста значително надхвърля „нормалното“ ниво в сивите условия на българската реалност.

Вместо всички тези неща ще се занимая с медийната обстановка в България, имайки предвид, че медиите в идеалистичния си заложен модел са средство за образоване, осведомяване на масите и подготовка на последните да могат да контрареагират на действия, които са в пряк ущърб за гражданското общество. Именно те са и корективът на управляващите, следящи за неправомерни действия, корупция, шантажи, неефективност на институциите и законодателната и изпълнителната власт, и какво ли не друго.

И докато със сигурност сме много крачки напред след 45-годишния тежък период на тотална липса на свобода на изразяването, то според тазгодишни доклади се оказва, че тенденциите в последно време са негативни. Броени дни преди Световния ден на свободата на словото – 3 май, неправителствената организация Freedom House изкара своя класация, посветена именно на свободата на печата.

И докато безспорно може да се изкритикува нейното становище относно някои „неудобни“ за САЩ страни (имайки предвид, че FH е финансирана директно от щатското управление и е със седалище във Вашингтон), то тя отразява по-скоро адекватно родните тенденции.

Така се оказваме на 78-о място, заедно с Унгария, което е падане с две позиции в сравнение с предишния програмен период на изследването от 2011 година. Отреденото място ни прехвърля в зоната на „частично свободните“ държави в сферата на словоизразяването, в сравнение с периода 1999-2002 г., когато сме били в графата „свободни“ държави. От 2003 година нагоре, както отбелязва професор Нели Огнянова, на чийто блог съм огромен фен, поддържаме едно стабилно „средно“ статукво, което напоследък обаче се влошава.

А ако споделяното място с Унгария ви се струва нелошо, е редно да припомня, че от известно време страната е обект на яростни критики както от гражданите, така и от евроинституциите. Разпростирането на „Фидес“ на Виктор Орбан доведе до закриването на опозиционни радиостанции, лансиране на нов медиен закон, сериозно окастрящ свободата на изразяване, и като цяло „принизяването“ на иначе възприеманата като стабилна държава от Централна Европа.

Не говори прекомерно много...някой те слуша, гледа и оценява. Източник: Wikimedia.org.

Доколкото в унгарските ширини това е следствие от тежко ляво управление преди това, все още налице остава фактът, че в момента делим място в класацията с тази увредена и осакатена медийно Унгария. Пред нас пък са държави от калибъра на Гана, Намибия, Бенин, Източен Тимор, Мали, Мавриций и прочие.

Явлението се допълва от излезлия преди близо месец доклад на друга неправителствена организация, оперираща в медийната сфера – IREX. Започвайки със сухата статистика – 211 циркулиращи вестника, 76 радиостанции, 217 телевизионни станции и топ три на телевизионните канали – bTV, Нова и БНТ1, анализът на IREX задълбава по-сериозно, набирайки инерция между страниците си. Отреден ни е резултат от 2,23, имайки предвид, че скалата на IREX варира между 0 (много лошо) и 4 (много добро), тоест, с две думи, се явяваме посредствения медиен „ученик“.

От организацията посочват засиления политически контрол над медиите и информацията, която те представят на обществото, отчетено е и стабилно увеличение на автоцензурата от редакторите, зачестили нападения над и „инциденти“ с неудобни разследващи журналисти.

За пример IREX дават скандалните за обществеността президентски избори, които са били съпътствани от проблеми като „скрити политически послания в публичната медийна среда и неравнопоставено ефирно време на правителствените кандидати спрямо опозиционните такива“. Споменава се и блоковата структура на про-правителствени и анти-правителствени всекидневници – и в печатен, и в електронен вариант, която се изражда в словесна война, работеща само и единствено в името на политически интереси, а не за изконната идея медиите да служат на гражданите. Отбелязана е и една засилваща се медийна тенденция за „закрила“ на правителството и обсипване на общественото пространство със суперлативи и хвалебствия спрямо управляващия елит.

Кръгът на обществените дискусии (и медийна информираност за тях) е стеснен, като вече има доста силно очертани теми, които са „табу“ и не подлежат на по-дълбочинно и аналитично разискване.

По този начин отново се прави не само стъпка, ами голям скок на няколко метра встрани от идеята за печата като демократичен форум, който да запознава социума с важни за него въпроси и да предизвиква искрата на дискусиите и контрареакцията. Той (социумът), от своя страна е до такава степен обезверен, че вече не желае да търси причина за текущото снижаващо се статукво, за ефективни реакции спрямо кризисните теми от страна на управляващите, за коректно медийно поведение или простия отговор на натежалия въпрос кой точно контролира медиите и защо?

Не на последно място се акцентира и на пролуките в качественото журналистическо образование, което да зарежда с бъдещи кадърни, независими и отговарящи на идеята на журналистиката – тоест критични и търсещи обективност кадри. Такива са ни дефицитни открай време, като единиците много лесно биват потушавани и усмирени с тежка длан, понякога – съвсем буквално зашлевяваща ги, за да си знаят „нишата“.

Тематичен постер. Източник: DIY.Despair.com.

Документираното стесняване на свободата на словото, обществените дискусии и себеизразяването както на вързаните към медиите, така и на независимите журналисти, лесно могат да бъдат прехвърлени и върху свободата и ефективността на гражданското мнение. Въпреки че в последната година и половина всъщност, поне по мои наблюдения, гражданското ни общество дръпна още една идея по-нагоре. Дали поради раздвижването в глобален мащаб или поради достигането на ситуацията в страната до близка до критичната точка... или пък отново си говорим за „платена опозиция“ и агитации – не знам.

Във всички случаи обаче тази свежа глътка въздух за оглавилия процесията смъртник, заобиколен от очакващите колапса му управници, няма как да се задържи или да помогне за стабилизирането на пулса му и дихателните му функции. Поне не и в условията на двата паралелни обръча, сбъркали траекторията си – медийният, който вместо да се стеснява, трябва да се разширява в условията на едно демократично и зачитащо гражданските права общество, и полицейският. Естествено, всичко това - под строгата егида и нетрепващ взор на българския Крал Слънце, който сякаш все повече заприличва на една водеща политическа фигура от горе-долу скорошното ни политическо съвремие.