Коментарът е изпратен на Econ.bg от наш читател с потребителско име Underthesun и е публикуван в блога Borsite.net.

"Идва краят на капитализма и светът никога няма да е същият. Дивите пазарни капиталисти причиниха тази безпрецедентна криза…"

Това са само част от заглавията, които напоследък са изключително модни както сред политици, така и сред редица анализатори, икономисти и журналисти. Но дали световните сътресения, от които всички страдаме в последните години, са следствие на това?

Може би по-точният въпрос е дали изобщо живеем в условията на капитализъм и дали пазарът е виновник за всичките ни нещастия. През последните години живеехме в условията на безпрецедентен растеж, подхранван от безпрецедентно евтин капитал. Този ресурс, чиято цена не отговаряше на понятието за пазар, бе използван за спекулативни сделки от инвестиционните банки, които ни натресоха огромни проблеми, казват политиците.

Аз казвам, че именно те са отговорни за сегашното ни състояние и думите ми се доказват от случващото се в Европа, и в частност в Гърция.

Балонът, който се образува отвъд океана при недвижимите имоти, е перфектният пример, при който силната държава може да си докара непосилни за нея проблеми. Имахме ситуация, при която нямаше губещи и всички бяха доволни. Банките - заради раздадените кредити, рейтинговите организации печелеха добри комисионни заради отличните оценки, които раздаваха на ипотечните продукти. Инвестиционната общност доволно облизваше устни заради възможностите за печалба, която обещаваше секторът. Това е едната страна на медала. Поне официалната версия...

Неофициалната е, че гласоподавателите изглеждаха безумно щастливи от факта, че може да си купят дом, без да имат необходимите спестявания за това, без да отговарят на необходимите условия за кредит; без дори и да имат работа, за да изплащат вноските по кредитите си.

Политиците съответно поощряваха това разточителство с изказвания от рода на това, че всеки има право на имо, и че основната им мисия е да осигурят това право на всички. Американската мечта в действие. И тези си идеи те реализираха чрез оръжията си за масово поразяване - Freddie Mac ("Фреди мак") и Fannie Mae ("Фани мей").

Те гарантираха ипотечните въжделения на мало и голямо, без оценка на текущите вреди - да не говорим пък за бъдещите. През годините имаше и чести обвинения към двете институции, че се използват предизборно. В даден щат, където управляващата партия е със слаби позиции, се изливаха милиарди долари, за да сбъднат американската мечта за местния избирател. Той пък трябваше да сбъдне политическата амбиция на отговорните за това действие.

Точно тези две социалистически образувания помогнаха на банките да оформят бързичко раздадените кредити в ипотечни облигации, които банките продаваха с рейтинг ААА, а с получените пари отново тръгваха на лов за наивни кредитополучатели, т.е. гласоподаватели.

Това е грубо описание на една от основните причини за кризата.

Колкото и да се опитваме да характеризираме и анализираме ситуацията, не можем да отречем факта, че тя е всичко друго, но не и пазарна. Първо имаме ресурс, чиято цена е силно занижена на базата на политиката на ниски лихвени проценти, поддържана от страна на Федералния резерв с години. Когато парите са лесно достъпни и евтини, имаме първата и основна предпоставка за образуването на балон. В момента положението е подобно, като освен това е вкарана и печатницата в действие.

Занижаването на пазарните изисквания за даване на кредит, да не кажа липсата им, доведе до тотално изкривяване на стойности и на принципи в сектора. Fannie Mae и Freddie Mac наляха допълнително масло в огъня, премахвайки чрез дейността си пазарния риск за банките кредитори, които вече нямаше нужда да осъществяват контрол над своите кредитополучатели.

Продажбата на ипотечните им облигации прехвърляше горещия картоф върху купувачите им.

Защо се получи така?

Защото целите на политиците и гласоподавателите са с различен хоризонт на действие, а често не се и припокриват. Управляващите гонят краткосрочни успехи, които често са съмнителни, и то в рамките на мандата им. Гражданите имат дългосрочни цели, на тях им се налага да мислят и за бъдещето на децата си.

Нещо подобно наблюдаваме и в Гърция. Докато населението се давеше в придобивки, бонуси, заплати и данъчни отстъпки, всички бяха доволни. Сега, когато децата на изгубеното поколение елинци ще плащат сметките, сякаш няма виновни. Не, всъщност според европейските политици, има виновни. Те са спекулантите, които очевидно са натрупали тези огромни дългове и не са си признали. Виновни са също и за проблемите в Португалия, Испания, Италия, а защо не и в целия Европейски съюз (ЕС)...

Политическата класа почти никога не е виновна. Никога!

Някак си никой не задава основния въпрос - как нещата, които са немислими при едно семейно бюджетиране, са позволени при държавното такова.

Има само един коректив на управляващите и това е пазарът. Последните събития по света доказват това. След дебата по вдигането на тавана на държавния дълг в САЩ индексите се потопиха в червена светлина и така дадоха своя отговор на случващото се. Независимо от вербалната или финансова помощ на закъсалата Гърция, отново пазарът показа, че не вярва на шампанско и сълзи и показа поредния жълт картон на ЕС.

Инвестиционната общност очаква по-силна финансова консолидация в Европа, иска контрол над отделните държави и механизъм относно последствията, причинени от липсата на фискална отговорност.

Отговорът на политиците отново е закъснял и не на място. Отново...

На кого да имаме доверие тогава? На безпристрастната оценка на пазара или на уменията на управляващите? Дали капитализмът е мъртъв или ние създадохме социалистически пазарен хибрид, чиято цена сега плащаме?

В заключение ще използвам реторичния въпрос, който задава Лудвиг фон Мизес* на аудиторията си по време на лекция относно капитализма в Аржентина:

"При появата на този строй населението на Земята е било 10%, кой ще ни гарантира, че при изчезването му ще сме сред тези оцеляващи 10%?"

*Лудвиг Хайнрих Едлер фон Мизес (1881-1973) е американски икономист, философ, писател и либерал, оказал силно влияние върху развитето на съвременното либерално и либертарианско движение. Той е роден в Лемберг, Австро-Унгария (сега Лвов, Украйна), но по-голямата част от живота му преминава в САЩ.