Преди около 100 години един млад студент по икономика* си задава един доста простичък и очевиден въпрос, който дотогава всички подминавали. Опитите му да намери отговор на този въпрос водят до създаването на една нова икономическа теория. Освен това донасят на бившия студент Нобелова награда по икономика през 1991 г. Ето колко ценни могат да бъдат простичките и очевидни въпроси. 

Един такъв въпрос вероятно е хрумнал на доста обикновени хора, които повече или по-малко са следили развитието на световната банкова и икономическа, а отскоро и дългова криза, която започна през 2008 г. Въпросът е: Защо трябва да спасяваме банките от фалит?

Преди някой да реши, че този въпрос е маловажен и незначителен на фона на многобройните други проблеми, нека да припомня, че по различни изчисления от 2008 г. досега в САЩ и ЕС са похарчени няколко трилиона долара** за различни програми за подпомагане на закъсали банки. Тази сума е по-голяма от дълговете на Гърция, Испания, Португалия и Италия взети заедно. Нещо повече: „Спасителните” траншове за банките далеч не са приключили – през първата седмица на октомври Испания обяви, че ще се нуждае от няколко десетки милиарда евро за рекапитализация на някои от своите банки. Още повече сегашните държавни дългове в много страни са натрупани именно в периода 2008-2009 г. поради щедрите траншове към закъсалите банки.

И така, защо помагаме на банките с пари от държавните бюджети, т.е. с нашите пари като данъкоплатци? От началото на кризата досега са фалирали и продължават да фалират хиляди фирми от всички икономически отрасли. Това се приема за нормално и никой не се впуска да ги спасява. Банките обаче получават неограничена помощ. Нещо повече: В САЩ повечето големи банки вече имат (почти) официалния статут „too big to fail” (твърде голяма, за да фалира), което е един вид държавна застраховка срещу фалит. С други думи, колкото и загуби да натрупа такава банка, държавата ще ѝ даде необходимите милиарди за да избегне фалита. В Европа се изполва по-мекият израз „системно значима банка”. И всичко това, при положение, че повечето анализи сочат именно банките като основни виновници за началото на кризата.

Дори ако оставим финансовия и моралния аспект настрана, подобен род безрезервна подкрепа носи със себе си сериозни икономически проблеми. Най-важният от тях - държавната защита от фалит на практика означава изключване на нормалните пазарни механизми. В основата на свободния пазар е правилото, че който не работи ефективно и трупа загуби, трябва да фалира и да освободи пазарен дял за по-ефективните си конкуренти. На тази основа се гради цялата пазарна икономика; именно този автоматичен и постоянен стимул за ефективност е основното предимство на пазарната над плановата/командна икономика, позната ни от социализма.

Нека се замислим: Как ще действа един директор на голяма банка ако знае, че държавата му гарантира „спасяване” от фалит? Дали ще се стреми да постига повече ефективност и по-високо качество на работа в банката; дали ще управлява разумно рисковете за вложенията на инвеститорите? Или напротив, ще се стреми към максимална краткосрочна печалба, възможно най-голям обем продажби без оглед на качеството и риска? Както скорошнанта история, така и логиката сочат убедително към втория вариант. И наистина – ако банката поеме големи рискове, има два възможни сценария:

1. Рискът ще се оправдае и банката ще е на значителна печалба. В този случай нашият директор ще бъде обявен за гений, и до края на живота си може да не работи, а само да изнася лекции и да подписва автобиографии.
2. Рисковата инвестиция ще се провали и банката ще излеза на голяма загуба. В този случай държавата ще се намеси и ще налее нужния брой милиарди, за да го спаси. После всичко си продължава по старому.

Обратно – един разумен ръководител на банка и двата случая губи – или неговата печалба изостава от тази на рисковия му колега, или парите от данъците, които плаща неговата банка, отиват за спясяване на същия този рисков колега.

Още един аргумент против политиката на спасяване на банки – примерът с Исландия.*** В момента исландската икономика се справя много по-добре от другите си европейски колеги, именно защото исландското правителство отказа да спасява закъсалите исландски банки през 2008-2009 г..

И така, отново към простичкия въпрос, с който започнахме – защо спасяваме губещи банки, вместо да ги оставим да фалират?

Естествено, редица (основно правителствени) експерти имат готови аргументи в полза на спасяването: фалит на някоя от големите банки би довел до сътресения в цялата банкова система, и оттам – до проблеми с кредитирането в цялата икономика. Намаленото кредитиране води до по-малко инвестиции, оттам по-малко икономически растеж, и т.н., и т. н.

Странно обаче, защо никой досега не е направил сравнение между цената на евентуален фалит на закъсала голяма банка, и цената за нейното спасяване. При условие, че спасяването очевидно е много скъпо и само по себе си води до рецесия, е логично да се изчисли дали фалитът няма да е по-приемлив.

При липсата на такава съпоставка остава основателното съмнение, че решенията за спасяване на банките се взимат не по икономически, а по други съображения.

-----------------

*Става дума за Роналд Коус (Ronald Coase), създател на „Теоремата на Коус”. Простичкият въпрос, който той си задал е „Защо съществуват фирмите? Защо всички бизнес отношения не се уреждат на свободния пазар?”. Неговият анализ на този въпрос в статията „Същността на фирмата” (The Nature of the Firm) поставя началото на Новата институционална икономика.

**За справка:

https://www.usfederalbailout.com/TARP_summary

https://en.wikipedia.org/wiki/European_Stability_Mechanism

***За справка:

https://econ.bg/Анализи/Исландия-вие-бяхте-прави-ние-сгрешихме-_l.a_i.390139_at.4.html