Какво би казал днес Джулиан Робъртсън от Tiger Investments, който инвестираше срещу надуващия се дотком балон и загуби милиарди през 1999 г.?

„Вече не разбирам пазара” — предава се той тогава, като всъщност греши, което ще стане ясно след година-две.

По-скоро не уцелва „тайминга”. Лошите инвестиции и опасната спекула по това време са очевидни не само за него. Трудното обаче е да се стои отстрани, докато другите „правят пари”, а ако се участва — да се прецени кога да се излезе, без да е драматично късно.

Пазарът вече не е пазар и затова е по-труден за разбиране

Пример: Марио Драги, гуверньорът на ЕЦБ, намалява лихвата по депозитите в ЕЦБ до 0,3 на сто, удължава програмата за количествени улеснения (покупки на активи от пазара с новосъздадени пари). А вместо еврото да спадне — някой печата трилиони от него и прави номиналните лихви все по-отрицателни, — последствието е… ръст за еврото с 4% спрямо американските пари?!

Логиката: инвеститорите са „очаквали” повече.

Пристрастяване е точно определение на това, което виждаме днес — към нова и нова парична база, към изтриване на рисковата премия, към всемогъщо силен купувач — винаги и по всяко време. Това не е пазар. Не е и точно казино, защото там никой не се залъгва, че „играта” на крупието е именно ти да загубиш, докато тук всичко се прави за общото благо, инвестиционно доверие и стимулиране на съвкупното търсене…

Ако продължим с аналогията за казиното — близките до ФЕД и ЕЦБ играчи, например, като инвестиционните банки и първичните дилъри на ДЦК, по подразбиране винаги получават първи хубавите карти.

Те са и големият печеливш от поемателството по сделките за рекордната сума на сливания и придобивания в човешката история, с приходи в размер на 21 млрд. долара за индустрията по тази линия през тази година.

Те първи купуват с новосъздадената парична база активи на ниски цени и могат да разчитат, че ще има кой да ги спаси, ако не могат да продадат тези активи. Наличието на т. нар. „Greenspan-Bernanke-Yellen-Draghi put”– купувач на високи нива в случай на спад на пазара — устройва именно тях и неизбежно стои на екрана на съзнанието им при вземане на инвестиционно решение и избор на стратегия.

Огледалце, огледалце…

Днес форекс, фондовия, облигационни, дериватният пазар са букмейкърска къща.

Не толкова за това коя компания ще предложи по-добър продукт (не, че добрите играчи не следят и това), коя ще увеличи приходите или намали оперативни разходи или коя страна ще има по-голям излишък по търговския баланс…

А за това колко Фед ще вдигне лихвата, няма ли да я вдига, изтълкувани ли са правилно думите на Йелън, какво означават „сигналите” в конференцията на Драги.

Тъжно. И опасно.

В известен смисъл е безумно някой да е срещу социализма на централното планиране на броя на панталоните и москвичите и да е „за” това един играч днес да планира и определя най-важния пазарен сигнал — лихвения процент — или да таргетира инфлацията или цените на финансовите инструменти, обезпечени с ипотеки...

Финансовият социализъм

Мизес, например, пише, че наличието на капиталов пазар е разликата между пазарното и плановото стопанство. Неманипулираният капиталов пазар. Защото очевидно, че и капиталовият пазар може да се контролира централно с аналогичните ефекти от централното планиране и контролирането на реалната икономика — свръхпредлагане или недостиг, лоши инвестиции и инвестиционна слепота. Пример имаме очеваден в последните дни с „кръвопролитието”, на което сме свидетели при високодохнодните фондове, инвестиращи в корпоративен рисков дълг.

В новите условия — на нулеви лихви, отрицателна номинална доходност и трилиони, излети на пазарите — фонд-мениджъри и трейдъри са принудени да се държат като лирически герои от Оруелов роман.

„Лошите новини за икономиката са добри”, разбирай „Фед, ЯЦБ или ЕЦБ ще печата”, стойността на активите се повишава.

„Добрите новини — ръст в производителността или поръчките на дребно — са лоши”, тоест, предполагат вдигане на лихвата и „охлаждане” на икономиката, събиране на уискито от бармана, спадове на финансовите пазари.

Дори и да си наясно с положението нито знаеш кога ще свърши всичко, нито можеш да го защитиш пред инвеститорите във фонда си, които виждат как се справя „конкуренцията” и искат резултати. Или участваш, или не си в „бизнеса”. Не е само до „алчност”.

Поведението на ЕЦБ

Super Мario&Co. правят същото, каквото правеха и Грийнспан, и Бернанке, каквото прави сега Йелън, която козметично вдигна лихвата, но размерът на 4,5 триолионния баланс е непокътнат и реинвестиран в “правилните” активи.

ЕЦБ купува активи от пазара и го надува, а най-рисковите играчи, купуващи дългът на най-неблагоразумните правителства, са и най-големите печеливши.

Инвестиционният гигант PIMCO, инвестиращ в книжа с фискирана доходност, e основен инвеститор в гръцки дълг, който предоставяше доходност от 22% по средава на тази година, а друг значим играч на пазара, BlackRock, точи зъби на Португалия с нейните 3,7% по 30-годишните държавни ценни книги. При номинална отрицателна доходност как да не участваш, особено ако Драги те пази с “базуката си”?

Да не се лъжем. Рецептата в Еврозоната не се различава по същество си от тази в САЩ, а в детайлите. Естествено, изкривяванията ще се съпоставими, за което впрочем постоянно бият камбаната и Шойбле, и Вайдман, че и Трише — последният с по-мек уклон, разбира се, но така, че да няма съмнение, че е напълно наясно за последствията.

Фед знае какво прави, там са умните глави

Фед знаят какво правят, там са мъдреците и не може всеки да коментира най-подготвените хора.”

Tова е чест упрек и издава склонност към величаенето на “властимащите”, като всезнаещи и отговорни полубогове. Е, те пропускат по някоя друга икономическа Голяма Депресия-Рецесия-Колапс, но като цяло ги разбират нещата.

Пропускът

Фед, а идругите “активни” централни банки, използва забавящи се индикатори. И разчита на армията от няколко хиляди доктора по икономика, които следят финансовите пазари и реалния сектор, правят модели и хипотези, на базата на което дават препоръки и пишат доклади за състоянието на американската икономиката и нужната лихвена политика. В новите екзалтирано турбулентни реалности обаче, създадени именно от Фед, макропроменливите се оказват неработещи за разбирането на бизнес цикъла и неговата динамика.

Безработицата, например, е такъв индикатор. Тя може да е 5% в началото на кризата и 25% в нейния край, тоест в началото на оздравяването… Трябва ли Фед да “охлажда” при 5% в този контекст, или не?

Финансовите пазари са толкова откъснати и поразиите там може да са толкова сериозни, че техните симптоми в реалната икономика да се проявят едва по-късно. След вече натрупаните грешни реални инвестиции въз основа на паралелната нестабилна вселена, чрез която се финансират те.

За да се разбере какво следва за реалната икономиката днес, много по-релевантно би било да се наблюдават пазара на сливания и придобивания, ръста на спреда между високо- и нискорисковите облигации, процента на неплатежоспособност по восокодоходния дълг.

Оказва се, ако вземем 2006 г. за отправна точка (началото на предходната криза), че в подобна „екстравагантна реалност” информацията за отделните сегменти на финансовите пазари и правилното им тълкуване ще ни кажат много повече за състоянието и на реалната икономика, която неизбежно зависи от здравето на парично-кредитната система.

По онова време, например, пазарът на „subprime” ипотеките и базираните на тях деривати бе много по-добър ориентир за това какво се задава, отколкото „традиционните” макроикономически индикатори.

В този смисъл, вече инвестиционно погледнато, бичият пазар на акциите в някакъв смисъл проспива случващо от вече от година на рисковия сегмент на пазара на корпоративен дълг  — един от основните източници на финансиране на рекордните в човешката история сделки за сливания и придобивания, обратни изкупувания и дългови придобивания.

Финал

Изкуствено евтиният кредит след 2008 г. насам заля финансовите пазари, като те се откъснаха от нуждите на реалната икономика, на която следва да са трансмисия — от спестителите, от една страна, към предприемачите/инвеститори в реалната икономика, от друга.

Най-негативният ефект от т.нар. “евтини пари” не е толкова, че подхрани свръхоптимизма, а че обърква относителните цени — кое, как и защо поскъпва и дали има въобще фундамент да поскъпва с оглед на икономическата реалност. Дори да не виждаме потребителската инфлация, счупеният компас на финансовите пазари и погрешно насоченият инвестиционен ресурс засягат абсолютно всички.

Статията е публикувана в блога на Кузман Илиев medium.com.