„Министерството на културата дава шанс на театрите.” С това заглавие Министерството на култура обяви, че ще „даде шанс” на осем държавни театъра, които генерират голям преразход на средства и ще покрие загубите им през 2015 г. от собствения си бюджет. В това действие на правителството има няколко проблема.
Първо, след всички промени, които се направиха през последните години, за да може субсидията да стане максимално справедлива (доколкото може да е справедлива една субсидия), правителството пак се връща на финансирането от социалистическо време. През 2011 г. за театрите се въведоха делегирани бюджети и субсидията се даваше на продаден билет. Разбира се, щом може, театрите намериха как да точат пари и отчитаха повече билети, за да получават повече. Министерството измисли по-обективен вариант – субсидия срещу всеки лев реализирани приходи. И за тази година този модел се спазва и повечето театри получават по 2,50 лв. за 1 лв. приходи (най-висока е добавката за симфониите – по 8 лв. за левче приход). Да, но още в средата на миналата година стана ясно, че на театрите не им достигат 10 млн. лева. При положение, че основните приходи на театрите продължават да са от субсидия, а повечето средства отиват за заплати и текуща издръжка, общо взето или трябва да се закриват театри, или да се загърби целият модел на финансиране и просто да се намерят парите. Само че всяка година парите не стигат и всяко правителство обещава, че театри няма да се закриват. По тази линия идва и тазгодишното решение Министерството на културата да покрие загубата на закъсалите театри.
Второ, по този начин се решават само текущи проблеми, които вероятно ще се повтарят всяка година. В същото време се насърчава както запазването на статуквото и отхвърлянето на всякакви модели на финансиране, така и самото харчене. Министерството вече е изискало закъсалите театри да представят програми за финансово стабилизиране. Всъщност, какво значение има, щом каквито и да са загубите, в крайна сметка някой ще плати сметката, а „театри няма да се закриват”. При положение, че ресурсът е ограничен, а държавата събира огромни данъци и осигуровки, създаването на подобни стимули е безотговорно и крайно неприемливо.
Трето, начинът, по който беше представена новината, а именно, че „министерството на културата дава шанс на театрите”, показва и преобладаващото благоразположение в обществото към субсидирането на сценичните изкуства в страната. Култура има заради държавата, театрите работят за държавата и се финансират с данъците на хората, а не чрез доброволно платената от същите тези граждани цена за изкуството, което правят. Ако субсидията спре, театри вероятно пак ще има, защото хората ценят изкуството (представленията на Камен Донев, например, пълнят зала 1 на НДК всеки път, а билетите свършват почти веднага след пускането им в продажба).
Последното изказване на министъра на културата от вчера показва, че има намерения за оптимизация на театрите. Министърът дори лично е проучил, че в ЕС повечето театри са общински или частни, за разлика от тези в България (данните на НСИ показват, че през 2014 г. над 90% от местата са в държавни театри, 8% - в общински и под 2% - в частни). Замислената оптимизация предвижда тези театри, които не се справят финансово (въпреки субсидията), да се превърнат в открити сцени без щатни трупи, а министерството да поддържа сградите и да одобрява постановките. Дори на някой да му прозвучи абсурден фактът, че чиновници ще одобряват постановките, съвсем нормално е който плаща сметката, той да поръчва музиката. Именно това е разковничето на проблема. Театрите трябва да работят не за държавата и за нейната субсидия, а за привличането на публика с качествени постановки и ценено изкуство.
Статията е публикувана от Института за пазарна икономика. Автор: Зорница Славова.
