„На дневен ред е децентрализацията.” – това бяха едни от последните думи от встъпителното слово на президента Росен Плевнелиев на срещата на Съвета за развитие на регионите и националната инфраструктура. През трите часа дискусия, които последваха това изказване, думата „децентрализация” не беше спомената нито един път.
Вместо това, може би по навик, много от присъстващите споделиха някои от собствените си проблеми, призовавайки представителите на изпълнителната власт да вземат мерки за тяхното разрешаване. Няма смисъл да си кривим душата – много от изказаните тези, притеснения и оплаквания бяха съвсем логични и достатъчно значими, за да бъдат обект на дискусия. В същото време преобладаващата част от тях се отнасяха до въпроси, които биха могли и следва да бъдат адресирани на местно ниво. Проличаха ясно две неща:
· очакванията на всеки „държавата” да му реши проблема;
· липсата на правомощия и инструменти на местната власт да адресира казуси, които в една работеща система на многостепенно управление не би трябвало дори да стигат до ушите на президенти и министри.
Липсващото звено между местната и централната власт в България не е институционалнo и няма да бъде запълненo от каквито и да било регионални съвети и координационни механизми.
И все пак – кое е това звено?
Още в преамбюла на Хартата за многостепенно управление в Европа намираме (с големи букви) отговорът на този въпрос: „В съответствие с принципа на СУБСИДИАРНОСТ, според който решенията се вземат на най-ефективното равнище и възможно най-близо до гражданите, отдаваме голямо значение на съвместното разработване на политически решения, които отразяват нуждите на гражданите.”
Замръзналият процес на децентрализация в България до голяма степен „приспа” местните власти. Нещо повече – липсата на реални инструменти, с които те да адресират проблемите на своите граждани, обезвери някои от тях и сведе дейността им до писане на европейски проекти и буквално просене на пари от централната власт (често разчитайки на политически връзки). Именно това безсилие на местните власти да бъдат фактор в разрешаването на местни предизвикателства е една от причините за деградацията на местните общности и на местната демокрация. Как очакваме жителите на по-малките градове и области да се чувстват съпричастни към съдбата на своето родно място, след като те нямат реални инструменти, с които да променят статуквото?
С други думи, изборът между това да се реновира театърът на община „Х” или да се почисти коритото на реката на община „Y” не би трябвало да се прави от централната власт (на база на неясни критерии). Всеки от тези въпроси трябва и следва да се решава от самите общности чрез демократичния процес на местно ниво. В крайна сметка там са хората, които живеят с последствията от всяко такова решение. Местните власти трябва поне в известна степен да бъдат освободени от дежурното си (макар и често основателно) оправдание: „държавата е виновна”.
Промяната може да започне още с бюджетната процедура за 2016 година с преотстъпването на част от данъчните постъпления от данък общ доход обратно на общините. Принципът „парите следват личната карта” е най-логичният начин това да стане. Също толкова логично е промяната да стане постепенно, като първоначално бъде предвиден определен период, в който допълнителните средства да бъдат използвани за оздравяването на местните финанси и финансирането на капиталови разходи на общините. Този нов източник на собствени ресурси не е панацея за проблемите на местно ниво, но е необходима предпоставка както за ангажирането на общините с условията за бизнес, така и за ангажирането на гражданите с техните местни демократични права и отговорности.
Автор: Явор Алексиев, И.П.И