И така – Тринадесетото европейско първенство по футбол вече е история. В продължение на 22 дни всеки истински футболен фен следеше със затаен дъх битките в Австрия и Швейцария, радваше на успехите на любимия си отбор, или го проклинаше заради лошата му игра. А магията на футбола изтикваше на заден план много по-важни новини, макар и България да не взе участие на това първенство.

Всеки мач е уникален сам за себе си – тази стара като света истина никога няма да се промени. Оттук следва въпроса – какво ново или добре забравено старо ни предложи Евро 2008 като развитие на играта?

На първо място – мисълта за атака. На това европейско футболът се върна към корените си, а именно – целта да се вкара поне един гол повече от противника. Видяхме само две нулеви равенства на шампионата: Румъния – Франция и Испания – Италия. Във всички други срещи имаше поне по един гол, като общо паднаха 77 попадения в 31 мача. А резултатът 3:2 се получи в цели три срещи, две от които в елиминациите: Турция – Чехия, Португалия – Германия и Германия – Турция. Но за сметка на това голмайсторът на първенството Давид Вия вкара само четири попадения.

Защо паднаха толкова много голове, след като нямаше изявени голмайстори, които да вкарват като Роналдо на Световното през 2002 година например? Много просто – отборите заложиха на атака с всички играчи, така, както е тенденция от над едно десетилетие всички да помагат в отбрана. Модерният футбол е осигуряване на празно пространство, за да може да се получи ефективна голова атака, а единственият начин това да стане в днешното време на доминиращи защити, е да се разкъса противниковата отбрана с включване на колкото се може повече играчи в атака и движението им без топка – така нападащият отбор има по два, дори три варианта за продължаване на атаката и съответно защитата на противника е изправена пред неимоверни трудности. Това бе показано нагледно от Испания, Германия, Русия, Турция, Холандия, Португалия, Хърватия – все отбори, залагащи на колективното начало, но имащи и единици, които да преодоляват прекия си пазач и по този начин да дават вариативност на атаката. И тази вариативност доведе до многото голове, дошли след удари вътре в наказателното поле и след центирания, следствие на скоростни атаки. На пръстите на едната ръка се броят попаденията, които бяха вкарани с шутове отдалеч – на прима виста се сещам за Ибрахимович срещу Гърция, Снайдер срещу Франция – вие спомняте ли си други попадения? А изкуството на контраатаката вече е достигнало до такива висоти, че дори “миг невнимание води до цял живот страдание".

Но не бива да се мисли, че отборите се стремяха само и единствено да атакуват. Всеки що годе кадърен треньор знае – атаката печели мача, защитата печели титлата. Затова Испания е от заслужил по-заслужил шампион – защото намери баланса атака-защита. А комай това беше и единственият отбор, който го направи на този шампионат по безспорен начин. За да се подсигури перфектната защита винаги е нужно да имаш най-малко един играч, който да гони и отнема топката в средата на терена. Затова и за мен Маркос Сена е играч на Евро 2008 – той е еквивалента на Клод Макелеле по времето на онзи отбор на “Реал Мадрид”, който печелеше титла след титла под ръководството на Висенте Дел Боске. Всички знаем какво стана с испанския гранд, когато Макелеле беше продаден в Челси. Подобна на Сена роля изпълняваха Балак и Фрингс за Германия, Константин Зирянов за Русия, Марко Аурелио за Турция. В този ред на “защитни мисли” доста изненадващо много отбори се пропукваха при флангови центрирания – дори една Германия, която има високи централни защитници, получи не един и два гола благодарение на центриране от фланга – сигурен съм, че това ще се анализира серизно от треньорските щабове. Но нямаше и как да е иначе, след като бековете на всички водещи отбори бяха натоварени с офанзивни функции – Серхио Рамос от Испания, Филип Лам от Германия, Сабри Саръоглу и Хамит Алтинтоп от Турция, който дори беше преместен като халф, откритието на Евро 2008 Юри Жирков от Русия, хърватите Даниел Пранич и Ведран Чолука, португалецът Жозе Босингва и т.н.

За отбелязване е и факта, че головете от пряк свободен удар липсваха – само Де Роси вкара, при това с рикошет, а голът на Балак срещу Австрия дойде след непряк свободен удар. Според мнозина анализатори, а и аз споделям това мнение, липсата на такива изпълнения говори за повишеното внимание в отбрана и стремежа за чиста игра в близост до собственото наказателно поле. А и много доброто прегрупиране отзад не позволяваше да се играе с индивидуални пробиви, които да бъдат спирани с нарушение – като пример тук давам играта на Кристиано Роналдо, който спечели един-два такива фаула най-много за цели три мача. Просто прекалената индивидуалност нямаше шанс на това първенство, а колективното начало и простата истина “Никой не е по-бърз от топката” властваха безепелационно. Според скромното ми мнение това се потвърждава и от факта, че в повечето срещи беше много трудно да се избере един играч на мача – сигурен съм, че всеки от вас, който е следил по-изкъсо нещата, много често не се е съгласявал с избора на УЕФА за играч на даден мач.

Тъй като коментирах съдиите след всеки мач трябва да кажа, че все пак те успяха да не провалят тотално нещата. Грешки имаше, недоглеждания имаше, но за щастие не бяха фатални за цялостното развитие на първенството. И все пак стари грехове като невидяни засади (голът на Фабрегас срещу Русия за 4:1), несъществуващи дузпи (вторият гол на Швейцария срещу Португалия) и неотсъждането на 100% такива (пак Швейцария – Португалия, при 0:0 Нани беше подкосен отзад) продължават да тежат. А толкова е просто тези грешки да се изчистят – кеф ти технологии, кеф ти втори главен съдия, който да помага на терена. Истината е, че динамичната игра предполага невиждане на всички спорни ситуации, но след като имаме такива условия, защо няма промяна и в съдийството – то е на ниво като за футбол от средата на миналия век. И господата от УЕФА и ФИФА да не се правят на ударени, а да действат – защото иначе съмненията и споровете си остават. А след това идват и компенсациите, и омразата.

Автор: Ивайло Ачев