С промяна в Наредба №26 земеделските производители получиха право да открият малки преработвателни цехове и работилници за направата на готови продукти от собствени суровини. Това би дало сериозен тласък за развитието на тази лека индустрия с помощта на евросубсидиите, тъй като изискванията и инвестициите за „домашните мини предприятия“ са значително смекчени. Очаква се при по-приемливи цени значително да нарасне вътрешното търсене на екологично чисти храни.
Съвременните комуникации дават допълнителни възможности за реализация на биопродуктите. Скорост набират набират хранителните кооперации, които се създават в Интернет – т.нар. хранкоопи. Тази система за договорено снабдяване на определен брой домакинства с екологично чисти храни се практикува в Европа и САЩ, но идеята е тръгнала от Япония през 50-60-те години на 20-ти век след екокатастрофата, причинена от американските атомни бомби над Хирошима и Нагазаки.
В днешно време хората по градовете се съюзяват в група от 10-20 семейства и внасят членски внос в хранкоопа. Това е познато като „Солидално земеделие“, при което няколко семейства сами организират доставка на екологично чиста храна за вкъщи, като се свързват с един или повече фермери от близките села и се споразумяват на зелено да им изкупят продукцията. Мнозина дори предплащат на стопаните и по този начин обезпечават новата реколта, а други се разплащат накрая по предварително договорени цени.
В много страни по света хранкоопите дори избягват скъпото сертифициране, което вдига цената на продуктите. У нас такава система вече има, но според Ели Илиева не е препоръчително да се разчита на голите обещания на стопаните, че няма да използват никакви вредни препарати. Убедена е, че повечето хора по селата ще ти кажат всичко, което поискаш от тях и „пак ще пръснат с това-онова по мъничко, за да не се затрие зарзаватът“. Затова е най-сигурно българските семейства да си организират хранкоопи само със сертифицирани биопроизводители.
Иначе ползите от хранкоопите са взаимни. От една страна родителите осигуряват екологично чисти и здравословни продукти за семейството от сигурен източник, при това на по-ниски предварително договорени цени от производителя. Стопанинът пък си осигурява реализация за продукцията по-изгодно, отколкото ще му даде търговеца и разполага с начален капитал, за да закупи най-качествени и устойчиви срещу болести семена и да плати ръчния труд на работниците, които ще му помагат.
Домакинствата от такива сдружения в други европейски страни пък поемат контролните функции като посещават фермера на място, за да проверяват реколтата. Мнозина дори водят семействата си да помагат в работата, а стопанинът им отбива от цената. Освен това така учат децата си на труд и им създават трайно отношение към природата и природосъобразната храна. Домакинствата се организират или сами да превозват продуктите, или пък фермерът им ги доставя вкъщи.
Много важна част от подготовката е подборът на работниците за стопанството.
Повечето хора се чудят защо биопродуктите са толкова скъпи – между 30 и 100% повече от обикновените продукти. „Това е така, защото биопроизводството е същото като това от преди век, когато е съществувал само ръчен труд. Машините могат да садят и да прибират реколтата, но плевенето става само ръчно“, обясни Ели Илиева.
Препаратите срещу плевели в биопроизводството са забранени, а органичните средства са доста по-скъпи от вредните за масова употреба. Посевният и посадъчен материал в биоземеделието също е по-специален и по-скъп. Вносните семена не са за предпочитане, защото няма да се справят с местните условия и болестите и рискуват да провалят реколтата. За предпочитане са старите български сортове, за които се знае, че са издръжливи и адаптивни към климаичните условия.
Големият проблем за земеделието ни обаче е липсата на квалифицирана работна ръка. Дори бедните по селата, които едва оцеляват на социални помощи, отказват да работят за 20 лв. на ден плюс храната, защото им били малко. Оправдават се, че ги е страх да не ги спипат социалните на полето и да ги лишат от помощите. Селата в Северозападна България са пълни с безработни роми, които отказват да работят на полето, докато получават помощи.
Повечето държави в ЕС прилагат една добра социална практика, известна като „зелени работни места“. Вместо да хвърлят пари на вятъра за социално подпомагане, службите за заетост осигуряват сезонни работници на биофермите. През това време държавата им поема само осигуровките, а производителите им плащат за работата. Така и фермерът е доволен, че законно си е осигурил работници, и държавата е на сметка, защото икономисва социални разходи. „Схемата е толкова проста“, коментира Ели Илиева и недоумява защо три правителства поред отказват да я приложат.
Очаквайте в следващи материали по темата какви са конкретните стъпки за започване на такъв бизнес и всички възможности за финансиране.
