Неефективното харчене на средства не се изчерпва само с ненужните обществени поръчки и издържането на училища, които не преподават на никого. В тази графа попада и армията от чиновници на всяко едно равнище – национално, областно, общинско. Приема се, че ролята на тези държавни служители е да гарантират, че образователният процес протича нормално и според плана. В действителност обаче ролята им за обучението на учениците е меко казано спорна – то със сигурност може да протича и без хиляди чиновници да се грижат за него. Тук има и още един момент: разходите за поддържането и функционирането на цялата тази администрация остават скрити за платците (т.е. за данъкоплатците). Така на практика тя може да се мултиплицира без каквито и да е било ограничения, уж в името на качественото образование за децата. Този феномен се наблюдава навсякъде по света. Интересен е случаят на икономиста Лари Линдзи, който през 80-те години прави проучване за размера на образователната бюрокрация в щата Ню Йорк. След много телефонни разговори успял да получи информация, че броят на чиновниците и помощния персонал в държавните училища и администрацията на щатско ниво е 3 000 души. Той изчислил, че предвид броя на децата, които покривала мрежата от частни католически училища, администрацията там трябва да наброява около 1500-2000 души. За 1 телефонно обаждане установил, че всъщност за съблюдаването на дейността на католическите училища в щата се грижат 23 администратори.

Но зад каквито и благопожелания да се прикрива нейната роля, чиновниците са само едно: до голяма степен непродуктивна клика, за чиято издръжка се изземат пари, които са можели да отидат за по-полезни от гледната точка на потребителите неща.

Но макар някои хора да приемат тезата, че регулираната от държавата система на образование нанася тежки щети на икономиката (а, както ще видим по-долу, и на собствените си потребители – децата), те все пак биха възкликнали: „Да, но ако държавата на финансира училищата, то кой би могъл да си позволи да праща децата си на училище?!“ Първо, ако частните училища не бяха задължени да следват националните образователни стандарти, може би повече деца щяха да ги посещават, въпреки привидно безплатните държавни институции. Второ, ако на хората не се изземаха пари чрез данъци, с които да се финансира образователната система, те щяха да разполагат с повече средства да пратят децата си в частни учебни заведения. Трето, самата действителност показва, че дори в значително по-бедни страни от България хората предпочитат частните училища, защото качеството на преподаване е по-високо. Такива примери се намират в селските райони на Китай, Индия и дори Нигерия, където предприемачите работят често на ръба на закона и под заплаха да бъдат закрити от образователните инспектори, за да могат да предоставят евтина и качествена услуга на потребителите си (често представители на по-бедните съсловия), както и за да реализират печалба.[2] Нямаме основание да смятаме, че и тук няма да се развие подобен образователен бизнес при липсата на регулации.