Миналата седмица (става дума за средата на септември - бел. ред.), по време на националната кампания „Икономика на светло за по-добро бъдеще, организирана от Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) и КНСБ, финансовият министър Владислав Горанов обяви, че „в Бюджет 2016 ще бъдат заложени стотици милиони повече за средното образование“. Тук ще разгледаме в каква макросреда се беше направено обещанието, както и какви ефекти би оказало евентуалното увеличаване на средствата за образованието.

Ефектите от говоренето

Не можем да избегнем макроикономическия контекст на изказването. То идва на фона на запланувани бюджетни дефицити за тази и следващите три фискални години.[1] В този ред на мисли не можем да тълкуваме думите на министъра като нещо различно от пълно отдръпване от идеята за елиминиране на бюджетния дефицит и трупането на още дълг. Към средата на тази година той възлиза на 28,4% от БВП, а се очаква към края на 2018 г. да достигне 30,9% от БВП. Не бива да забравяме, че ниските нива на правителствения дълг (или елиминирането му изобщо, което е по-добрият вариант), както и предвидливата бизнес среда, са изключително важни индикатори за инвеститорите при вземането на бизнес решения. Това, което министърът прави с този ход,[2] е да заяви в прав тест, че Министерството на финансите (МФ) се нагърбва да увеличава разходите си с милиони на общо основание. Което няма как да е позитивен сигнал в очите на предприемачите и застрашава да развенчае представата за едно от конкурентните предимства на страната – относително малкия бюджет спрямо БВП на фона на много други европейски страни и ниският държавен дълг.

Усещането за хаотични харчове и заплахата за увеличаване на правителствения дълг до повече от посочените 30,9% от БВП се подсилва от факта, че обещанието на министър Горнов идва без каквато и да е било оценка на въздействието от допълните милиони върху образователната система. А щом министърът е толкова щедър към образователните институции, кое би могло да гарантира, че МФ няма да се окаже благосклонно към други проблемни сфери или индустрии, например към БДЖ, агенция „Пътища“[3], общините и т.н.? Не бива да забравяме още нещо – анализът на ефектите от разходите е задължителен елемент на всички законопроекти. Въпреки че министърът реално не прави законодателна реформа, може да се каже, че в известна степен той нарушава правилата на собствената си игра, тъй като обещава средства, без да е пресметнал ползите/вредите от тях и сякаш без да преследва определена цел.

Пред какви образователни проблеми ще се изправят допълнителните милиони

Дори да бяхме ограничили анализа си само до макроикономическите аспекти и ефектите от обещанието на министъра върху бизнес средата, те щяха да са достатъчно негативни. Уви, лошите новини за икономиката няма да се ограничат с това, министър Горанов спази думата си. Въпреки че на пръв поглед не е очевидно, увеличаването на средствата за средното образование ще окаже обратен ефект върху самото образование.

Както посочихме по-горе, обещаните „стотици милиони повече“ просто се подхвърлят към общата публика, без по някакъв начин да са обвързани с оценка на въздействието им върху самото образование. Обезпокояващото тук е, че тази реплика може би ще отклони вниманието от реалните проблеми на образованието и от острата нужда от реформи. А учителите и учениците имат нужда не толкова от пари, колкото от коренна промяна на средата.

Тъй като министър Горанов изглежда е пропуснал да обърне внимание на реалните проблеми на образованието, ние ще му посочим някои от тях.[4] Една обезпокоителна тенденция е, че след 12 години (какъвто е общият случай) изучаване на литература младите индивиди на възраст 25 и 35 години не четат книги. Данните на Националния статистически институт показват, че през 2011 г. – последната година, за която има публикувана информация – цели 49,3% от анкетираните са посочили, че не са прочели нито една книга през последната година. Това е по-слаб резултат спрямо 4 години по-рано, когато този процент е 46,3%.

Но може би най-важният проблем е, че немалък процент именно от учениците именно в степента на средното образование са функционално неграмотни. Това означава, че разпознават буквите и математическите знаци и могат да четат, но не разбират смисъла от прочетеното, не са способни да извлекат информацията, която им се подава под формата на таблици и графики или не могат да решават логически задачи. Резултатите от международното изследване PISA за 2012 г.[5] сочат, че цели 39,4% от учениците в девети клас са функционално неграмотни, а 43,8%, или почти половината, не могат да извършват основни математически пресмятания след 8 пълни учебни години, през които са изучавали математика.[6] Нещо повече – промяната в резултатите за последните 15 години е маргинална. Това е просто поредното доказателство за системния характер на проблемите в българското образование. Подобни данни няма как да са обезпокоителни – те недвусмислено показват, че независимо от партията на власт образованието, което почти не е реформирано радикално след 1989 г., напълно се проваля в една от основните си функции: да научи подрастващите да критично мислене и на способността да разбират и опознават заобикалящия ги свят.

Образованието и икономическата калкулация

Самото посочване на част от проблемите не е достатъчно, за да разберем как можем да ги премахнем и да видим дали обещаните „стотици милиони повече“ ще ги разрешат.[7] Първо, трябва да имаме предвид, че образованието в България е изключително стриктно регулирано от държавата, дори до степен на микромениджмънт.[8] Второ, образованието във всички степени е доминирано от държавно финансиране и централизиран механизъм за определяне на заплатите на преподавателите. Прави впечатление, че в този модел свободният пазар е по-скоро отсъстващ;[9] нещо повече – образованието в България почти напомня социалистическа структура, в която потребителят „не плаща“ нищо и целият процес се регулира от чиновниците.

Именно тези черти на начина, по който се предоставя образованието у нас, пораждат горепосочените проблеми. Дори и да приемем, че целта на законотворците, които са създавали сега действащия Закон за народната просвета, е била безкористна и те наистина са се стремили да установят структура, грижеща се за децата и техните потребности, всъщност те са постигнали обратен ефект. В следствие на цялото централно планиране в образованието чиновниците действат „в тъмното“. Те нямат цени, които да им покажат какво се търси и какво не, затова не знаят какви цени на преподавателския труд трябва да се установят за всеки предмет, курс и степен. Поради тази причина сме свидетели на драстично разминаване между нуждите на пазара и това, което чиновниците искат учениците да учат. За сметка на това обаче финансирането на системата създава стимули за разхищение на средства, никакъв селекция между учащите (почти всеки, който влиза, завършва образование) и фиктивна конкуренция между образователните средища.[10] А тъй като качествата и представянето на учителите нямат абсолютно никакво значение за заплатата им те просто отпадат като цели; т.е. системата дава гаранция за ниско качество, а не обратното.

Но по-лошото е, че бюрократите нямат никаква обратна връзка от потребителите на услугата: учениците. Затова администраторите не знаят какво искат да учат децата, както ми от какви уменията имат нужда те; не знаят кога трябва да се преподава даден предмет, както и на какво ниво. Така образователните планове са напълно произволна микстура от предмети, които се предполага, че ще въоръжат учениците с „обща култура“ за реалния живот извън училище. Но всъщност програмите са просто унитарен модел, който не отчита разликите между индивидуалните учащи, а просто ги задължава да слушат безинтересни за тях неща и просто се провалят в зададената цел.[11]

Затова колкото и милиони още да се налеят в образованието, качеството на продукта (цензът на учениците) няма да се повиши. Министър Горанов може да обещае, че МФ ще финансира оборудването на всяко училище и всеки образователен център с интерактивни смарт дъски; че ще осигури пари за увеличаването на заплатите на училите с 50%; че учениците ще учат в най-модерни условия и т.н. Но дори и да превърне училищата в дворци, проблемите на образованието няма да се решат, защото те са структурни. Дори напротив – те ще станат по-тежки, защото тогава данъкоплатците ще са изхарчили още повече средства за деца, които са функционално (а понякога и реално) неграмотни и нямат абсолютно никакви практически умения. Единственият начин за разрешаването на описаните по-горе проблеми е да се премахнат държавното финансиране и всички стриктни регулации в образованието и да се заменят с пазарен принцип, при който доставчиците на услугата (училищата) наистина преподават това, което задоволява нуждите на потребителите (учениците и родителите).

[1] Според плановете на самото Министерство на финансите се очаква тази година бюджетният дефицит да е 3% от БВП и да спада с по половин процент всяка година до 2018 г., когато трябва да достигне 1,5% от БВП. Казано накратко нито можем да очакваме правителството на ГЕРБ да намали държавните разходи (даже напротив!), нито то ще доведе бюджета до излишък. Повече за средносрочната бюджетна прогноза можете да прочете тук.

[2] Обещаните „стотици милиони“ за образованието са малък проблем на фона на негативните идеи заданъчна реформа и повишаването на осигуровките.

[3] Чиито дефицит към миналата година възлиза на 81 млн. лв.

[4] За по-детайлна картина на проблемите на и целите пред образованието, дефинирани (имплицитно или експлицитно) от Министерството на образованието и науката, виж „Желания и реалности в сферата на образованието“.

[5] Това е последната година, за която Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) е публикувала данни на сайта си. Всички резултати от PISA могат да се видят тук.

[6] За подробен анализ на резултатите от PISA, както и за анализ на други изследвания на представянето на учениците, виж „PISA 2014: нищо ново в българското образование“.

[7] За повече подробности виж лекциите на Даниел Василев „Икономика на образованието“ и „Алтернативно образование“, а за повече подробности относно икономическата калкулация и проблемите пред осъществяването ѝ в свръхрегулирана среда, виж Ludwig von Mises, EconomicCalculation in the Socialist Commonwealth и Socialism: An Economic and Sociological Analysis.

[8] Чл. 16 (от Закона за народната просвета): „Държавните образователни изисквания се отнасят за: 1. предучилищното възпитание и подготовка; 2. степента на образование, общообразователния минимум и учебния план; 3. учебното съдържание; 5. системата за оценяване; 7. придобиването на квалификация по професии; 9. учебниците и учебните помагала; 10. документите за системата на народната просвета; 11. извънкласната и извънучилищната дейност; 12. учителската правоспособност и квалификация…“

[9] Дори частните училища трябва да бъдат лицензирани от МОН, за да осъществяват преподавателска дейност; т.е. трябва да отговарят на държавните образователни изисквания.

[10] Дотолкова, доколкото училищата се конкурират помежду си за привличане на субсидии, а не на ниво качествен продукт.

[11] Цената на този провал е тема, която заслужава да бъде разгледана в отделна статия.

Статията е публикувана в Експертния клуб за икономика и политика.