Често се посочва, че подоходното неравенство е нещо лошо за обществото и затова държавата трябва да се намеси и да трансферира доходи – предполагаемо от богатите към бедните – за да върне здравословния баланс. Но въпреки интензитета на използване на този аргумент, защитниците на държавното преразпределяне на средства, а всъщност и незапознатите с икономическите принципи индивиди, никога или рядко обръщат внимание на последиците от въвеждането на подобна мярка върху цялото общество. Затова тук ще ви представим първите 7 пункта от статията на Робърт Хигс „Деветнадесет пренебрегвани ефекта от редистрибуцията на приходите“. Очаквайте продължението в следващата публикация утре.
На практика всяко едно действие на правителството променя дистрибуцията на приходите на индивидите. Но някои правителствени програми, предоставящи пари, стоки или услуги на индивиди, срещу които вторите не заплащат нищо, представляват редистрибуция в най-чист вид.
До XX в. американските правителства са имали ясна позиция относно подобни „трансферни плащания“. Националното правителство е предоставяло пенсии и земи на ветераните, а местните власти – храна и подслон на нуждаещите се. Но трансферите към ветераните могат да се разглеждат като отсрочени плащания за военните услуги, а местните разходи никога не са били значителни.
От създаването на системата за обществено осигуряване през 1935 г., особено през последните 30 години, обемът на средствата, трансферирани от правителството, нарасна значително. През 1960 г. властите са изплащали пенсии на стойност 29 млрд. долара или 7% от съвкупните доходи на индивидите. През 1993 г. общата им сума достигна 912 млрд. долара или почти 17% от тях. С други думи един долар от всеки шест долара, получени като приход от индивидите, сега (статията е публикувана през 1994 г.) се плаща като пенсии за старост, инвалидност и здравно осигуряване (438 млрд. долара годишно), безработица (34 млрд. долара), осигуровки за ветерани (20 млрд. долара), пенсии за държавните служители (115 млрд. долара), помощи за семействата с деца с увреждания (24 млрд. долара) и различни други трансфери от правителството (280 млрд. долара), като федералните субсидии за фермерите и държавното и местните помощи за бедните.
Митове срещу действителност
Лесно можем да се подмамим да разглеждаме държавните трансфери по следния опростен начин: един човек, данъкоплатецът T, губи определена сума пари; друг индивид, бенефициентът R, получава тези средства, а всичко останало си остава същото. Когато хората гледат на редистрибуцията на приходите по този начин, те оценяват доколко трансферът е ефективен просто като пресметнат дали T или R има по-голяма нужда от средства. Много често, особено когато проблемът се дискутира в медиите или от политиците социалисти, R бива описван като представител на бедните и нуждаещите се, а T – като богат човек или голяма корпорация. Така опонентите на трансферните плащания изглеждат коравосърдечни и апатични към страдащите.
Всъщност, по-голямата част от трансферните плащания – повече от 85% от тях – не са „целеви“; т.е. не са насочени към получатели с ниски приходи. Най-голям дял получават възрастните пенсионери и „застрахованите“ в Medicare – всеки човек над 65 годишна възраст – независимо дали е богат, или беден – може да получава от тези средства. Днес хората над тази възраст получават най-високите приходи на човек от населението измежду всички останали възрастови групи в САЩ. Федералните трансфери към фермерите са още по-явен пример за отпускане на средства към индивиди, които са в добро материално състояние. През 1989 г. например федералното правителство им е изплатило 15 млрд. долара под формата на директни субсидии за реколтата, като 67% от средствата са били получени от собствениците на 17% от фермите. В много случаи земеделските субсидии са буквално социално подпомагане на милионери. Пълна заблуда е, че по правило държавата взема от богатите, за дава на бедните. Дори хората, които вярват в редистрибуция а-ла Робин Худ, трябва да се притеснят от характера на трансферите, извършвани от правителството на САЩ днес.
Но освен обезпокоителната морална страна на редистрибуцията, проблемът е много по-сложен, отколкото се предполага. Освен фактът, че T плаща данъци на правителството, а то предоставя стоки, услуги или пари на R, настъпват още поне 19 последици, когато държавата преразпределя доходи.
Пренебреваните последици
1. Данъците за нуждите на редистрибуцията обезкуражава данъкоплатците да печелят облагаеми приходи или да увеличат стойността на облагаемата си собственост чрез инвестиции. Хората, които плащат данъци от приходите си, коригират поведението си спрямо променените ставки. В резултат на това те произвеждат по-малко стоки, услуги и богатство, отколкото биха създавали иначе. Така обществото е по-бедно – и сега, и в бъдеще.
2. Трансферните плащания демотивират рецепиентите да получават приходи сега и да инвестират, за да спечелят приходи в бъдеще. Хората реагират на спада на алтернативната цена на свободното време като избират да си почиват (вместо да произвеждат) по-често. Когато индивидте могат да получат текущите си приходи, без да ги заработват, те влагат по-малко усилия в създаването на повече блага. Когато очакват да получат бъдещи приходи, без да са работили за тях, хората инвестират по-малко в образование, упражнения, придобиване на трудов опит, лични грижи за здравето, мигриране и други форми на човешки капитал, които увеличават шансовете им да получават по-високи приходи от работа в бъдеще. Така обществото става още по-бедно – и сега, и в бъдеще – отколкото би било, ако нямаше данъци, които да обезкуражават сегашното производство и инвестиции от страна на данъкоплатците, плащащи за правителствените трансфери.
3. Рецепиентите на трансферите започват да разчитат по-малко на себе си и стават по-зависими от плащанията на държавата. Когато хората могат да получават средства, без да прибягват до собствените си умения за откриване и реализиране на възможности за получаване на приходи, способността им да го правят атрофира. Хората забравят – или изобщо не научават на първо място – как да помагат на самите себе си и в крайна сметка някои от тях просто приемат безпомощността си. Не е случайно, че и материалните лишения, и изтощението са характерни черти на индивидите, свикнали да се издържат от държавни плащания.
4. Получателите на трансферните плащания дават лош пример на другите, включително на децата, роднините и приятелите си, които виждат, че някой може да получава стоки, услуги или пари от правителството, без да е работил за тях. Страничните хора лесно възприемат мисълта, че и на тях се полагат подобни трансфери. Те имат все по-малко примери за трудолюбиви и отговорни индивиди в семействата или в кварталите си. Така културата на зависимост от правителствените плащания може да стане всепроникваща, особено когато много хора в една общност зависят от подобни трансфери, за да си набавят необходимите неща за живот, или – в случаите, при които рецепиентите имат по-добро материално положение – удобства.
5. Тъй като някои социални помощи са по-големи от други, определени класи от рецепиенти се възпротивяват на „несправедливата“ редистрибуция. Така се създават политически конфликти. Представителите на недоволните групи оказват политически натиск за определянето на обема на правителствените плащания и започват постоянни маневри, за да увеличат получаваните от тях трансфери за сметка на други, ако е необходимо. Забележете, например, постоянните усилия на Американската асоциация на пенсионерите, може би най-силното лоби във Вашингтон, които се опитват да увеличат пенсиите за старост и здравните средства по Medicare, или действията на Националната асоциация за развитие на цветнокожите, които се стремят да увеличат трансферите към тъмнокожите в частност. Подобни политически маневри създават или подсилват конфликти между групи, които се опитват да получат някакви конкретни правителствени плащания: възрастни срещу млади; тъмнокожи срещу бели; жители на селата срещу живеещите в градовете; жени срещу мъже; северняци срещу южняци; собственици срещу наематели и така нататък до безкрай. Броят на конфликтите в обществото се покачва.
6. Точно както получателите на правителствени плащания водят битки, същото правят и данъкоплатците, които не желаят да понасят тежестта на трансферите. Например младите хора сега разбират, че социалните им плащания се насочват директно към джобовете на пенсионерите, чието благосъстояние като група нараства. Младите данъкоплатци също така узнават, че най-вероятно никога няма да си възвърнат средствата, които са платили, за разлика от днешното възрастно население, което получава много изгодна норма на възвращаемост на своите вноски. Тъмнокожите данъкоплатци виждат, че, тъй като средната продължителност на живота сред тях е по-ниска, едва ли могат да очакват да получат толкова пари под формата на пенсии, колкото белите. Данъкоплатците, които смятат, че са обложени непропорционално с данъци, започват да експлоатират системата на данъци и трансфери. Следователно, те подкрепят в по-голяма степен политиците, които обещават да защитят парите им от законодателните мародери, и се опитват да избегнат плащането на данъци.
7. В резултат на предишните два ефекта цялото общество става по-разделено и враждебно. То започва все по-малко и по-малко да прилича на истинска общност. Вместо това, обществото се разделя на агресивно настроени групи, като едните групи гледат на другите като на потисници. Хората губят усещането си за принадлежност към общността, която има колективни интереси и споделени отговорности. Напротив – те се отнасят към сънародниците си като към паразити или използвачи и проявяват враждебно отношение към тези, които изглеждат като нетни бенефициенти от системата. Понякога дори демонстрират истинско враждебно отношение към предполагаемите използвачи. Пример за това е очевидната омраза у потребителите, които чакат на опашка в магазина за да платят в кеш, докато някой пред тях използва ваучер за храна.
Статията е публикувана на български език от Експертния клуб за икономика и политика.
