Само година след като темата за финансовата децентрализация за кратко влезе в обществения дебат, политическата воля за предприемане на реални стъпки в тази посока изглежда изчерпана. Правителството до голяма степен матира инициативата на местните власти в два хода:

1) Успешният опит от есента на миналата година за трансформиране на дебата за децентрализация в дебат за по-високи данъци. След дългогодишно протакане на дискусията за прехвърляне на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица към общините, финансовият министър Владислав Горанов предприе ход, който до голяма степен дискредитира идеята за фискална децентрализация. Предложението за запазване на сегашното ниво на данъка върху доходите на физическите лица на национално ниво и отдаването на правомощия на общините допълнително да „товарят” работещите с до 2 процентни пункта увеличение на този данък (и то в навечерието на местните избори) до голяма степен запуши устите на местните власти по темата, поне що се касае до фискалната 2016 г., а вероятно и след това.

2) Приемането на механизма за финансово оздравяване на общини, който макар да предвижда инструменти за насърчаване на по-висока събираемост и оптимизиране на административни разходи за закъсали общини, в общия случаи поставя местните финанси в още по-силна зависимост от централната власт. Особено притеснителна е възможността за „опростяване” на безлихвените заеми от централния бюджет за проблемни общини при постигане на задоволителни резултати в оздравяването на местните финанси – неприкрит инструмент за фаворитизъм на удобни кметове.

С първия ход правителството успя да опорочи идеята за фискална децентрализация (обвързвайки я с покачването на данъците), а с втория – да смени цялостно темата, насочвайки вниманието от недостатъчните приходоизточници в общините към техните дългови проблеми. С други думи, ако подкрепящите концепцията за фискална децентрализация се опитваха да придадат на българската община имидж на местна власт, която може да бъде по-малко зависима и достатъчно отговорна, то механизмът за финансово оздравяване успя да ги опортрети като група фискални безотговорници.

Въпреки тези ходове на МФ обществената енергия в подкрепа на фискалната децентрализация далеч не е изчерпана, поради което искаме да насочим вниманието към няколко от заключенията на два скорошни доклада, публикувани на страницата на Националното сдружение на общините в Република България (НСОРБ): „Анализ на изпълнението на общинските бюджети за 2015 г.” и „Показатели за развитието на фискалната децентрализация в Югоизточна Европа: 2006-2014 г.”.

• На практика няма страна от Югоизточна Европа, в която дългът на местните власти да не е нараснал през последното десетилетие. В общия случай това се обяснява с необходимостта от по-високи капиталови разходи и сравнително по-малките данъчни правомощия на местните власти в сравнение с тези в Централна и Западна Европа.
• Увеличаването на задлъжнялостта на българските общини (особено през 2015 г.) е до голяма степен пряко следствие от липсата на алтернативи за съфинансиране на инвестиции по линия на европейските фондове. Трябва да се има предвид, че 2015 г. е последната, в която можеха да се извършват плащания по европейски проекти от предходния програмен период (2007-2013).
• Приходите на местните власти в България като дял от БВП са спаднали от 7% през 2008 г. до 5,3% през 2015 г. и то в условията на постепенно повишаваща се данъчна тежест в икономиката като цяло. Като част от приходите в консолидирания бюджет спадът за същия период е от 19,6% на 14,4%.
• Лишени от други възможности за набиране на собствени средства, българските общини прибягват най-често до увеличаване на имотните данъци, чиято събираемост, обаче, остава под 70% в 118 от 265-те общини в страната. В допълнение, този тип данъци са обект на редица данъчни облекчения. На практика всички резки промени в посока увеличаване на приходите се наблюдават при малки общини и се дължат на еднократни постъпления, безвъзмездни помощи или продажби на собственост.
• Структурата на приходната част на общинските бюджети не им позволява да бъдат пълноценно използвани като инструмент за правене на политики, между които и управление на дълга. Последното нещо, от което зависят местните разходни политики в България, са всъщност решенията на общинските съвети и предпочитанията на местните общности.

Проблем с общинския дълг в България има, но в общия случай той е продиктуван не от своеволия и фискална безотговорност на местната власт, а от структурните проблеми на данъчната политика. За да може една община първо да договори, а после успешно да изплати заем, тя трябва да управлява основната част от приходите си (т.е. собствените приходи да имат значителен дял) и да има по-голям контрол върху тяхното разходване. А с изключение на няколко големи града и курортни общини, повечето общини в България имат много нисък дял на собствените приходи и разчитат на трансфери от централната власт.

Разликите между капацитета на общините да генерират собствени приходи са значителни и това е проблем, който няма да бъде от само себе си разрешен при преотстъпване на част от постъпленията от данъците върху доходите на физическите лица. Въпреки това, начало трябва да бъде поставено, а единствената логически издържана и технически изпълнима посока в средносрочен план е именно тази на обвързване на икономическите процеси на територията на една община с нейния бюджет. 

Автор: Явор Алексиев, ИПИ