На 9 юни България очаквано не произведе новина за световните медии. Не дръпна силно напред в неясното бъдеще, както се случи с Франция и донякъде с Австрия и Германия. В тези страни крайнодесните формации победиха на евроизборите или останаха втори. У нас проруските националисти малко поразмътиха водата, но други играчи наловиха рибата.
Какво се случи в Европа и какво в България?
Във Франция Националния сбор на републиката на Марин Льо Пен зашлеви силна плесница на традиционните партии. Либералите на президента Еманюел Макрон остнаха втори, но далеч след крайнодесните и той беше принуден да обяви предсрочни парламентарни избори. Австрийската партия на свободата на свой ред стана за първи път победител в национален мащаб, макар и с минимална преднина пред управляващите дясноцентристи. Крайнодесните в алпийската република вече точат зъби да имат "народен канцлер" наесен, когато предстоят национални избори.
"Алтернатива за Германия" също стана първа, само че в Източна Германия. Тя спечели и местните избори в източните провинции. Сега би могла да сформира управляващи мнозинства в заедно с популистката партия на бившата лява звезда Сара Вагенкнехт. Тази формация направи успешен прощъпулник както на регионалния местен вот, така и на евроизборите. Двете формации акумулират електорат до голяма степен от редиците на обезверените леви избиратели, които имат все по-неадекватно политическо представителство.
Нещо подобно се случва и в България, макар и в по-скромни мащаби.
А иначе на евроизборите "Алтернатива за Германия" стана втора политическа сила на федерално ниво. Макар че взе два пъти по-малко гласове от категоричния победител християндемократите.
На фона на страховете от възможен триумф и случилия се умерен пробив на дяснопопулистките и крайнодесни сили в Европа, в България евровотът премина изключително вяло. Изборите за Еврпейски парламент останаха изцяло в сянката на надпреварата за Народното събрание. Резутатите от тях повториха, макар и с известни нюанси, съотношението на силите в парламентарния вот.
На 9 юни обаче се случи нещо типично българско.
Вместо да направи крачка напред - към едно по-добро или пък към по-тревожно европейско бъдеще, България се върна поне с пет години назад. Някъде в периода 2017-2020 г., но при наличието на някои качествено нови елементи. По отнова време управляваше ГЕРБ с подкрепата на националистите, а задкулисните форми на заедност с ДПС бяха публична тайна. След изборите през май 2017 г. започна третият мандат на ГЕРБ начело с Бойко Борисов.
Страната затвърди окончателно славата си на завладяна държава, на най-корумпираната в ЕС. Арогантното поведение на властимащите и дебелашкият стил на управление подклаждаха недоволството на радикализираните градски либерали.
Поради широко известните вече причини през юли 2020 г. избухнаха масови антиправителствени и аантикорупционни протести. Те подготвиха слизането на Борисов от власт на следващата година.
Но какво всъщност стана в неделя? На изборите 2 в 1, преминали при рекордно ниска избирателна активност (34%), под радара на социолозите в парламента влезе националпопулистката и проруска партия "Величие".
Все пак изненадата, която тя предизвика, не трябва да се надценява.
Достатъчно е да се вгледаме в динамиката на националистическия вот.
В България няма националистически пробив. Очакваше се "Възраждане" да се представи по-добре, но тя взе само 14%, може би защото се появи "Величие" с нейните 4%. Двете партии ще представляват в парламента 400 000 националисти. Но националистическият вот е бил и по-силен. Справка - 2017 г. Тогава "Обединени патриоти - НФСБ, "Атака" и ВМРО", станали коалиционен партньор на ГЕРБ, и "Воля", мобилизираха общо близо 470 000 гласоподаватели. Още през 2009 г. пък "Атака" беше вкарана в парламента от почти 400 000 души.
Партия "Величие", създадена на регонална основа, въз основа на бизнес националистически проект, напомпа мускули в социалните мрежи и привлече образовани, работещи избиратели от големия град. Тя създава усещането за "Възраждане light". За разлика от формацията на Костадинов обаче от "Величие" вече обявиха, че нямат проблеми с ЕС и НАТО. Макар че в социалните мрежи лидерите й чертаят ултра проруски профил, с привкус на конспиративни теории.
По-интересното на този етап е дали "Величие", която няма никаква идеология и сериозна ценностна спойка, ще се превърне в брокер на депутати с цел формиране на редовно правителство.
Може би няма да има "Борисов-4", но за първи път от три години насам ГЕРБ е безапелационен лидер и демонстрира самочувствие да състави кабинет. Макар че също загуби значима част от електората си ( -140 000 гласа в сравнение с 2 април 2023 г.), партията на Борисов полбеди с 10 процента основния си съперник - "Продължаваме промяната" - "Демократична България" (- 310 000 гласа).
Втори - за първи път в българската парламентарна история, е ДПС, добавило 20 000 гласа за една година. Но немалкият исторически пробив на основаната от Ахмед Доган и продължаваща да бъде предимно етническа партия ще бъде във фоксуса на вниманието. Тази роля е отредена на ръководещия де факто еднолично партията политик Делян Пеевски, санкциониран за корупция по американски закон "Матнитски".
В тандем с Борисов (и двамата публично реабилитирани чрез участието им в сглобката с "Продължаваме промяната" - "Демократична България") той ще съопределя кой да управлява и кой да бъде министър-председател.
Такава заявки Пеевски вече даде предизборно. Дали ще има правителство или ще отидем отново на избори наесен, е още рано да се каже. Перспективите за двата варианта изглеждат 50 на 50. Ако се стигне до правителство, то може да бъде съставено от ГЕРБ, ДПС и "Има такъв народ" (ИТН), но Борисов да не е премиер. Подобни политологични прогнози циркулират от известно време. Възможно е да се реализира разновидност на този вариант - програмно-експертно правителство, направлявано от ГЕРБ и ДПС.
Както и да се развие ситуацията през следващите месеци, картите ще ги раздават Борисов и Пеевски. Колаборацията между тях вече е открита - една принципна разлика с България от 2017 г.
Коментар на Иво Инджов.
