Неотдавна по телевизията излъчиха репортаж за поредния випуск новозавършили студенти по медицина. Едва що дипломирани, много от младите лекари заявиха, че са си намерили работа в чужбина и емигрират веднага, а други открито споделиха намерението си да напуснат страната при първа възможност. Естествено като причини изтъкваха лошите условия на труд, лошото заплащане и отношение към тях. Несъмнено българското здравеопазване е зле организирано и не създава стимули добрите лекари да остават в страната. Това се отнася най-вече за младите специалисти, които знаят западни езици и имат сили, любознателност и потенциал. В същото време интересът към обучението по медицина не е спаднал, дори напротив. Докато за много други, масови и тривиални специалности университетите трудно запълват бройките дори и в държавна поръчка, за елитното обучение по медицина, оказва се, се състезават 5-6 кандидат-студенти. Така възниква въпросът защо хем перспективите са лоши, хем напливът в медицинските университети толкова голям. Налице е сериозно противоречие, което поражда много въпроси. Тъй като нашите специалисти са доста търсени в страните от Западна Европа, оказва се, че качеството на тяхната подготовка е твърде добро. Много български лекари, емигрирали в САЩ, трябва да държат приравнителни изпити, тъй като дипломата им там не се признава, но в крайна сметка придобиват право да практикуват и просперират без планове за връщане в България.

Преди да изясним защо напливът в специалности като медицина и стоматология не секва, въпреки неблагоприятната картина и липсата на възможности за успешна кариера, следва да разгледаме ролята на държавното субсидиране и образованието в теоретичен план. Случаят с българските лекари и медицински сестри е само пример за изтичането на специалисти от всички области - информационни технологии, инженерни и точни науки, генни технологии, финанси и редица други авангардни сфери, които по правило са трудни за гражданите на западните държави и поради това там има недостиг на кадри. Макар за отделния специалист реализацията в чужбина да гарантира просперитет, за българското общество, което е направило инвестиции в подготовката му, и за българския данъкоплатец, платил с данъците си обучението му, е чиста социална загуба от мъртво тегло.

Външните ефекти и образованието

Днес в икономическата теория се счита, че субсидирането на образованието е належащо. Една от най-важните функции на държавата е да стимулира и създава публични блага, а образованието е именно пример за публично благо, наред със здравеопазването, науката, сигурността, правото и др. Това са сфери на живота, социално значими, но не достатъчно финансирани на частни начала, което налага и намесата и преразпределителната роля на държавата. Така държавата взима от едни, за да генерира блага, които да бъдат общодостъпни за всички. От публичните блага се ползва всеки, макар че не всеки допринася в процеса на създаването им.¹ Защо държавата трябва да финансира образованието и особено висшето? Причината се крие в т.нар. външни ефекти² или извънпазарни механизми, които цените по правило не могат да уловят. Така някои сфери на икономиката и живота могат да се окажат надценени от ценовия механизъм (като например някои замърсяващи околната среда дейности), а други подценени (като образованието, науката и изкуството). Първият тип са известни като отрицателни външни ефекти – от тях се предлага твърде много и на твърде ниска цена, която не отчита негативното влияние върху обществото. Реалната социална цена надвишава частната, а загубите за обществото са твърде високи в сравнение с тези на частните лица или индивидуалните икономически агенти, които ги предлагат. В същото време образованието, като публично благо, е предмет на положителните външни ефекти и попада във втората група дейности, при които цените не успяват съвсем да уловят всички ползи за обществото. Така образованието се оказва област, в която частните ползи са далеч по-малко от обществените, хората не са склонни да финансират образованието си до мащабите на социалния оптимум и поради това се налага правителството да го субсидира. В какво се състоят социалните ползи от образованието и защо те надминават тези за отделния индивид?

Днес твърде категорично можем да кажем, че създаването на интелигентни, образовани и културни хора води след себе си ниска престъпност, като ангажира младите хора в период на слаба заетост и икономическа криза. Счита се, че по-високата степен на образованост подобрява облика на една нация, повишава нейната политическа култура, което позволява гражданите да вземат правилните политически решения в избирателния процес. В редица случаи по-високата образованост на населението решава демографски проблеми като свръхраждаемост и пренаселеност. Тъй като образованието създава мислещи хора, те имат склонност към по-добра осведоменост и по-висока здравна култура. Така образованието засилва здравето на нацията и подобрява общото жизнено равнище в страната. По-здравото, по-работоспособно и производително население създава повече агрегатен продукт и благосъстояние. Така образованието се оказва ключът към богатството не само за отделния индивид, но и за цялото общество. Поради своята висока производителност по-високо квалифицираните кадри са по-търсени в условията на рецесия, което намалява и равнището на безработица. Това се отнася с особена сила за висшето образование, което повишава ефективността на икономиката и интелектуалния потенциал на нацията.

Тъй като университетското образование често върви ръка за ръка с науката, а университетите, наред с изследователските институти, генерират научни открития, образованието засилва научнотехническия прогрес и генерира благосъстояние. В същото време и науката, и образованието са плод на външни ефекти и следователно финансирането им е недостатъчно. Не на последно място, образованието е най-добрият пример за висока възвращаемост на публичните инвестиции в сравнение с частните. Мнозина либерални икономисти оспорват нуждата от намеса на държавата с аргумента, че частните инвестиции са далеч по-рентабилни от публичните. Именно образованието е сферата, която оборва този аргумент на привържениците на крайния либерализъм и оправдава държавните разходи в публичния сектор изобщо.

Всички тези ползи биха били основателна причина българското правителство да дотира висшето образование, ако кадрите оставаха в България и допринасяха за българското общество. На практика обаче с износа на специалисти и изтичането на мозъци България изнася и положителните ефекти от публичните инвестиции в образованието. Получавайки евтино квалифицирани кадри от Източна Европа, западните страни придобиват външните ефекти от него, а за страни като България, тъкмо обратното, остават само негативите. Стига се до обезлюдяване, обезкръвяване на нацията, лишаването й от интелектуален потенциал и лидерство и, не на последно място, до лумпенизация и маргинализация на населението. Като изпраща трудовите си ресурси в чужбина, България не само изнася своя натрупван с векове човешки капитал, но и своя финансов капитал под формата на инвестиции във висшето образование, които на макроикономическо и социално ниво не постигат никаква възвращаемост. Така се оказва, че държавата налива средства в система, която няма нужната полезност и ефективност за обществото, а щедрите инвестиции нямат очакваната доходност.

Производителност и мобилност на трудовите ресурси

Мнозина биха възразили, че човешките ресурси трябва да имат свобода на движение. Наистина, нормално е квалифицираните кадри да се придвижват от места с ниска към места с висока производителност на труда. Производителността зависи от оборудването с качествен и количествен капитал, по-добрата организация на труда, наличието на ефективен мениджмънт и цялостната ресурсна обезпеченост. В контекста на примера с българските лекари това означава, че един способен български лекар във Франция, да речем, би бил далеч по-продуктивен и в състояние да спасява далеч повече пациенти, отколкото в България. Причина за това биха били по-добрата система на здравеопазване, по-доброто оборудване, лаборатории, възможности за специализация и допълнителна квалификация и др. Следователно, ако българските лекари, програмисти, генни инженери и математици биха произвеждали повече продукт в глобален план поради това, че се намират в благоприятна среда, тогава никой не оспорва целесъобразността на тяхната мобилност и емиграция на Запад. Макар обаче общото благосъстояние в света да се увеличава и българските кадри да създават повече блага, то разпределението на тези блага е неравномерно и за съжаление в ущърб на държавата, която ги създава и отглежда. Иначе казано, западните държави получават всички ползи, а България плаща за тях, без да получава нищо в замяна. Ако Западът печели милиарди от българските специалисти, Изтокът търпи нетни загуби, макар и в размер на милиони.

Разбира се мнозина биха възразили, че емигриращите български специалисти възвръщат част от инвестициите, като изпращат средства на своите роднини в България. Обърнете внимание обаче, че това са частни трансфери, които нямат нищо общо с първоначално направените целеви публични инвестиции. Тоест, образно казано, не този, който плаща обяда, го получава. В същото време няма конкретен анализ на общите постъпления от високообразовани кадри, работещи в чужбина. Според някои източници българските емигранти внасят в страната около милиард евро годишно, но тук се включват и нискообразованите трудови ресурси³. Образованите и младите специалисти трудно се връщат в България и рядко инвестират обратно в българската икономика, а приходите идват основно от по-необразованите емигранти, които не намират дългосрочна перспектива навън. Българските "мозъци" се квалифицират допълнително на Запад, където остават без намерението да се връщат, но така те допринасят за чуждите икономики, не за нашата. В България се връщат ниско образованите, без перспектива и възможност за успех. Тъй като са с по-добра квалификация образованите емигранти по-лесно получават гражданство или разрешително за пребиваване, което благоприятства емиграцията им. По-високите им доходи позволяват да инвестират в скъпи къщи и коли, но на Запад, не у нас.

В същото време издръжката на кадри от всички престижни и високо търсени специалности е доста висока за републиканския бюджет. Примерът с напускащите лекари е най-фрапиращ, тъй като, оказва се, обучението по медицина е едно от най-скъпоструващите. Издръжката на студент по медицина възлиза на около 6,500 лева на година, което не включва други директни и индиректни разходи, направени от държавата, като стипендии, социални разходи, спорт, студентска мобилност и др.⁴ За сравнение годишната такса за обучение по медицина в САЩ е между 35,000 и 45,000 долара, а в Канада 11,000 щатски долара. За разлика от България обаче студентите в тези държави заплащат от джоба си цялото си следване, тъй като там не съществува държавна поръчка в специалността. Така един новозавършил американски студент по медицина се оказва с доста сериозен дълг от около 100,000 долара, които поради високия престиж, статус и доходност на професията бързо успява да погаси, ако се старае и работи качествено.

Ето защо въпреки теоретичните постановки, че образованието трябва да бъде общодостъпно, тъй като е публично благо, води след себе си положителни ефекти и увеличава агрегатния продукт в глобалната икономика, става ясно, че българското общество няма интерес да финансира висшето образование неограничено и че следва да има граници и правила за отпускането на субсидии за университетите. Това е така, защото българската държава следва да защити своя интерес и същевременно да гарантира качеството на живота на своите граждани, понасящи бремето на прехода и данъчната система. Вместо да подобри това качество безразборното субсидиране, тъкмо напротив, го влошава. Така вместо да се радват на качествена здравна система, българските граждани, платили за обучението на специалисти в областта, получават некачествена здравна услуга и търпят лошото отношение на медицинския персонал. Като плащат за обучението им, данъкоплатците се надяват на здравни кадри, които да ги обслужват. В много региони в страната обаче изобщо липсват медицински кадри или са останали по-посредствените и по-възрастните, които рядко следят новостите в медицината. Отношението към пациента навсякъде е лошо, защото заплащането на лекарите било ниско, а условията на труд мизерни. Така вместо да се изливат безконтролно за изтичащи в чужбина кадри, парите на данъкоплатците биха могли да се инвестират алернативно в по-добро заплащане на наличния персонал, по-качествено оборудване, повече безплатни изследвания и медицински направления по линия на здравната каса.

При това, забележете, износът на кадри от всички области, се насърчава и се счита за един вид специализация на страната ни в глобален мащаб. Някои политици дори говорят за усилен износ на квалифицирани кадри, с което България да търси пазарна ниша в световната икономика. Износът на човешки капитал и изтичането на сиво вещество е като че ли нарочна политика на българските правителства, без да се отчитат достатъчно негативите на подобен род политика или пък да се търсят финансовите изгоди и материалните ползи за страната ни. Близо 600 лекари годишно тръгват за чужбина, колкото годишно се дипломират във всички медицински университети в страната, т.е. един цял випуск. Броят на медицинските сестри, напускащи страната годишно, надхвърля 2-3 хиляди.⁵ Примерът с напускащите лекари и сестри е най-показателен за това, че България не може да си позволи такъв модел на финансиране на висшето образование. Секторът на информационните технологии е друг крещящ пример за наливане на държавните средства от пусто в празно без възвращаемост на макроикономическо ниво. На нацията обучението на програмисти и хардуерни инженери, издръжката на редица технически университети и пр. струват пари, които не се възвръщат и представляват чиста икономическа загуба от социално тегло. Не по-малки са загубите за страната ни от обучението изобщо на инженери, генетици, физици, математици, фармацевти и прочие невъзвръщенци. Във всички тези сфери българският гражданин остава зле третиран и недотам обслужван. Чрез изтичането на мозъци и финансирането на висшето образование се стига до абсурда бедни страни като България да издържат богатите или, с други думи, болен здрав да носи. Остава да зададем въпроса как да се организира оптимално системата на висшето образование, така че българското общество, пожертвало средства и понесло морални щети, да извлече максимум ползи от тази система.

За платеното обучение и държавната поръчка

Отживелица от социалистическото минало е държавата да гарантира на всеки безплатна университетска диплома. В условията на планово стопанство, обща изолираност от света и икономика от затворен тип, при невъзможността трудовите ресурси да мигрират навън, безплатното висше образование и гарантираната държавна поръчка за всеки студент са били нормални. Не така стоят нещата в новото време.

Трудовите ресурси трябва да могат да се движат свободно към местата с най-голяма производителност и най-високо възнаграждение, но тяхната издръжка трябва да бъде основно тяхна грижа, а не на българския данъкоплатец. Държавното финансиране трябва да задържа най-талантливите и способни кадри, а не да ги насърчава да напускат страната. В държавната поръчка трябва да бъдат приемани най-силните по успех с договорна обвързаност да практикуват в страната за определен период от време, да речем, 5 години. В противен случай напускащите специалисти трябва да възстановяват средствата за обучението си. Същевременно останалите, приети в платено обучение, трябва да имат право на нисколихвени студентски кредити, подобно на тези в западните държави, които заеми да бъдат покривани или опрощавани от държавата в случай, че специалистът остава да работи в страната. Така мотивираните да работят за икономиката ни и да служат на обществото ни трябва да бъдат насърчавани. Странно звучи за икономистите становището на бившия ректор на Софийския университет "Климент Охридски" Боян Биолчев, който преди време заяви, че в университета не трябва и няма да има платено обучение, а само държавна поръчка, тъй като образованието трябвало да бъде общодостъпно. Социалните икономисти, макар да разбират положителните ефекти от достъпното висше образование, са наясно и с икономическата цена на качествения образователен продукт. Тъй като няма безплатен обяд, образованието, както много други сфери на живота, струва пари. Качественото образование струва повече, а науката дори още повече. Недостатъчното финансиране на държавните университети и това, че те разчитат най-вече на дотации от държавата, води дотам да се влошава качеството на образователния продукт, да се намаляват мотивацията и заплащането на преподавателите, да ерозира цялата система на висшето образование. В крайна сметка страда националната икономика, която не може да се захранва с качествени, мотивирани и трудоспособни кадри. Страдат и българските граждани, които със скромните си доходи, издържат тази система и заслужават по-добро отношение и по-качествено обслужване.