Напоследък трите електроразпределителни дружества у нас настояват за въвеждането на такса "електромер" като част от цената за доставка на ток. При нормалното монополно ценообразуване монополистът налага най-високата възможна цена по кривата на търсене там, където пределният приход е равен на пределния разход. Тази цена е доста по-висока от конкурентната, която би съществувала, ако цената е равна на пределния разход. Въпреки високата монополна цена, на пазара може да има потребители, чиято резервационна цена[1] (най-високата цена, която даден потребител би искал да плати) е по-висока от оптималната монополна цена. Така потребителите с по-високи резервационни цени (обикновено такива с по-високи доходи и по-силно желание да закупят продукта или услугата) се радват на т. нар. потребителски излишък. Колкото по-ниска е наложената от монополиста цена, толкова по-голям е потребителският излишък и по-малка е пазарната власт на монополиста. Подобен род ценообразуване е известно в икономическата теория като линейно ценообразуване. Въпреки високата монополна цена, определена чрез линейно ценообразуване, монополистът би искал да увеличи печалбите си още. Такава възможност за него изниква с помощта на ценовата дискриминация - практика на нелинейно ценообразуване, с помощта на която монополистът може да наложи на всеки потребител неговата резервационна цена. Така потребителят бива лишен напълно от своя излишък, който се присвоява от монополната фирма и е чиста форма на монополна рента в смисъла на свръхголяма икономическа печалба.
Тъй като по същество ценовата дискриминация е забранена в пазарната икономика, монополните фирми търсят алтернативни методи и средства за увеличаване на печалбите си. Такава алтернативна форма на ценообразуване е т. нар. "тарифа от две части", при която се заплаща постоянна такса и променлива сума според потреблението[2]. Обикновено променливата сума е определена на база пределния разход за производството на единица продукт или осигуряването на единица от дадената услуга. В случая на естествените монополи като тези в сектора на електроразпределението пределният разход на единица продукт е равен на средния разход, тъй като са налице икономии от мащаба и минимумът на средните разходи е в точката на пресичането им с пределните разходи. При естествените монополи поради характера на индустрията пределните разходи, т.е. минималните средни разходи, често клонят към нула, тъй като фирмата оперира при много голям мащаб и обслужва хиляди клиенти. Този голям мащаб на операциите, както и ниският пределен разход, носят твърде ниски печалби за електроразпределителните дружества от променливия компонент, т.е. от количеството потребявана енергия. Освен това при занижено потребление на предлаганата услуга, както е в условията на рецесия, постъпленията на фирмата от променливия компонент на тарифата намаляват чувствително, което още повече намалява нейните печалби.
Що се отнася до постоянната такса като елемент на тарифата от две части, тя гарантира твърдо и сигурно плащане, което не зависи от икономическата конюнктура или от деловия цикъл. Така например, ако потребителят на телефонна услуга прави телефонни разговори за 15 лв. месечно, а се ползва с потребителски излишък в размер на 12 лв. по кривата на търсене, при линейното ценообразуване той заплаща само стойността от 15 лв. Когато обаче фирмата, доставчик на телефонни услуги, наложи постоянна такса в допълнение към сумата от 15 лв., това намалява потребителския излишък. В най-крайния случай, ако фирмата наложи фиксирана такса от 12 лв., това лишава потребителя от целия му потребителски излишък, който се превръща в чиста икономическа печалба за монополиста. Така фиксираната такса има същия ефект като съвършената ценова дискриминация, известна още като ценова дискриминация от първи род и която най-много увеличава печалбите на монополиста. Следва да подчертаем още едно предимство на "законната" фиксирана такса пред "незаконната" ценовата дискриминация от първи или трети род - с налагането на таксата не е необходимо фирмата да проучва резервационните цени или ценовата еластичност на потребителите, което ù спестява още икономически разходи. Макар да не възниква загуба от мъртво тегло, т.е. да не се намалява размерът на потреблението, от гледна точка социална справедливост и икономическа ефективност такава такса е неприемлива.
Електроразпределителните дружества дават няколко икономически аргумента в полза на т.нар. такса "електромер", която по същество представлява постоянна такса и чийто ефект е да отнеме потребителския излишък на абонатите. Според тях има потребители, които слабо използват мрежата, но имат достъп до нея и не плащат за това. Така големите потребители на електричество субсидират малките. Фирмите твърдят също, че имат постоянни разходи за обслужването на един електромер, макар да не обясняват на обществеността в какво точно се състоят тези разходи. Ако това са разходите за инспекция на електромера, проверка на изправността му и месечно отчитане от инкасатор, то дали инкасаторският труд се равнява на такса от 1,80 лв. на абонат. Следва да зададем въпроса не е ли възможно в крайна сметка отчитането да става електронно или дистанционно, ако разходите за труд са толкова високи. Донякъде с това свързваме и опитите на дружествата да наложат тримесечно, вместо ежемесечно, отчитане. Ако разходите са от друго естество, като например монтаж, включване в мрежата и други, то не са ли тези постоянни разходи вече заплатени от клиента при инсталирането на електромера? Цената за откриването на нова партида и прекарване на ток за трите електроразпределителни дружества не е ниска. В този смисъл потребителят вече е заплатил разходите за свързване и достъп еднократно в началото.
Друг аргумент, който дружествата посочват, е, че тарифната структура в България е демодирана и трябвало да се търсят "гъвкави" и нови методи на заплащане. Наистина, в някои страни съществува подобна фиксирана такса за електричество, но тя се прилага сравнително рядко поради антиконкурентните ù ефекти[3]. Отнемайки потребителския излишък, таксата замества незаконни средства като ценовата дискриминация и е чиста злоупотреба с пазарна власт. В някои развити западноевропейски държави съществува строг контрол над регулираните монополи. За съжаление не можем да кажем, че ДКЕВР оказва такъв контрол и следователно на българския потребител не може да се гарантира, че електроразпределителните дружества няма да реализират свръхголеми монополни печалби за негова сметка. Не е ясно и доколко сумата от 1,80 лв. е под размера на потребителския излишък и дали целият този излишък няма да му бъде отнет.
В модерните пазарни икономики съществуват много сфери, в които се прилага тарифа от два компонента, постоянна такса като абонамент и променлив компонент според потреблението. Примери са различни спортни клубове, увеселителни паркове, секторът на газоснабдяването, както и телефонни, кабелни и интернет доставчици. Именно във връзка с последните е и другият аргумент на разпределителните дружества. Според тях трябва да има постоянна такса за ток, както има такава за телефон. Следва обаче да подчертаем, че потреблението на електроенергия съществено се отличава от това на телефонни услуги. Най-напред, става въпрос за една социално значима стока, без която нито един слой от населението не може да съществува, дори и най-слабите социални кръгове. В тази връзка ценовата еластичност на българина по отношение на тока е почти нулева, докато тази за телефона или мобилния апарат твърде висока. Казано на прост език, един обикновен български гражданин може без телефонни услуги, но не и без ток. От гледна точка на предлагането аргументът също е против такса "електромер". Потребителят на телефонни, кабелни и други услуги може да избира измежду няколко конкурентни фирми, докато това не е възможно при доставката на енергия. За да подкрепя тезата си, ще спомена, че във входа, в който живея, имат достъп повече от пет интернет доставчици, предлагащи конкурентни цени и условия, плюс опцията за безжичен интернет. Освен това телефонната услуга например предлага по-голяма гъвкавост - има възможност за абонамент без набиране, временно спиране на услугата, закриване на поста със запазване на номера или правото на ползване на същия или друг адрес. Българинът не може да избира доставчика си на ток, няма никаква конкуренция в отрасъла. Докато в други отрасли на снабдяването съществуват поне олигополи (като например сектора на мобилните оператори), доставката и разпределението на ток е все още пълен монопол, тъй като трите разпределителни дружества, ЧЕЗ, ЕОН и ЕВН, макар и олигополисти в национален мащаб, са монополисти в регионален план. Дори повече - по правило те са естествени, гарантирани и контролирани монополи.
Като естествени и гарантирани монополи електроразпределителните дружества са в по-изгодна позиция от доставчиците на интернет, кабел или телефон. Причината е, че те оперират в много по-голям мащаб, т.е. имат далеч повече клиенти, и следователно срещат много по-ниски пределни разходи и реализират далеч по-големи икономии от мащаба. Казано иначе, на един електроразпределителен монополист струва много по-малко да обслужва един само абонат. Не така стои въпросът с доставчиците на телефонни или кабелни услуги, за които налагането на постоянна такса е малко по-оправдано. Електроразпределителната мрежа вече е създадена, унаследена е от държавната НЕК, не са направени нови инвестиции. Включването на един само абонат струва пренебрежимо малко. Що се отнася до третата характеристика на монополистите от този вид, а именно, че трябва да бъдат контролирани, вече подчертахме, че страната ни трудно осъществява контрол над частните монополи за разлика от времето, когато монополите бяха държавни. Ето защо модели, които работят на Запад, може да не работят удачно у нас.
Електроразпределителните дружества трябва да отговорят в какво реално се състои поддръжката на един електромер и кои технологични особености на електроразпределението, неизвестни за гражданите, изискват покриването на постоянни разходи. С други думи, трите фирми трябва да докажат, че поддръжката на един електромер наистина струва 1,80 лв., че тези разходи са постоянни, че не се покриват от сегашната цена на тока като променлив елемент на тарифата и че, веднъж въведена, таксата няма да бъде безразборно увеличавана. Интересно е и дали поддръжката на един електромер струва повече от тази на един водомер или топломер, да речем.
В практиката си монополистите обикновено определят постоянната такса, така че да отнемат целия потребителски излишък на слабия потребител, но не и този на силния, активен потребител. По този начин таксата "наказва" слабия потребител[4] и на практика не позволява "самодискриминация", т.е. потребителят сам да реши колко да потребява. В условията на криза и бедна икономика слабите потребители са много, почти всеки българин. При икономически възход потребителят заплаща по-висока цена на променливия компонент. Факт е, че през последните десет години цената на тока за крайния потребител бе увеличавана многократно. Оказва се, че при икономически застой българският гражданин пак трябва да плаща за спадналите печалби на енергийните дружества. В крайна сметка потребителят не може да носи отговорност за негативните последици от бизнес цикъла и пазарните рискове за обслужващите фирми. Може да се очаква и, че фиксираната такса ще има като ефект и увеличено потребление на ток - като плащат такса, хората ще се чувстват стимулирани да потребяват повече ток, което също е икономически неоправдано, нерационално и в разрез с устойчивото развитие на страната.
[1] От англ. reservation price.
[2] От англ. two-part tariff или two-part pricing.
[3] Проверката ми установи, че такава такса не се прилага в щата Ню Йорк, САЩ.
[4] При ценовата дискриминация от втори род се предлагат две цени за променливия компонент според потреблението, по-ниска цена за активния, редовен потребител и по-висока за слабия. Така потребителят има възможността сам да реши колко точно от услугата или продукта да потребява, поради което този род ценова дискриминация е наречена още "самодискриминация".
*Авторът на анализа, написан специално за Econ.bg - доц. Тамара Тодорова, е преподавател в Катедра "Икономика" на Американския университет в Благоевград
