Анализът е от седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика (ИПИ), Адриан Николов.

Към края на миналата седмица беше публикувано актуалното предложение за промяна на равнището на минималната работна заплата. То е интересно по няколко причини, най-вече тъй като за първи път се прилага новият механизъм за определяне на минималната заплата, който я обвързва с динамиката на средната. Това, в контекста на високата инфлация и последвалия я бърз ръст на заплатите, води до най-големия ѝ номинален ръст за последните две десетилетия, който ще има доста по-значителни ефекти върху пазара на труда от обичайните увеличения. Това за пореден път подчертава, че приетият механизъм се нуждае от поправки и прецизиране.

Нека първо припомним как работи нововъведеният механизъм. Той въвежда изискването на ЕК за определяне на минималното заплащане като 50% от средната заплата или 60% от медианната. В случая на България е избран първият подход, като за основа се вземат първите две тримесечия на настоящата година и последните две на предишната, с цел ползваните данни да са максимално актуални към момента на провеждане на бюджетната процедура през есента. Видимо, най-голямата слабост на този подход е силно неравномерният му ефект между отделните икономически дейности и райони на страната.

Определеното с механизма равнище на минимална заплата е 933 лв., или 153 лв. повече в сравнение с 2023 г. Представена като дял от средната за отделните икономически дейности обаче, ясно личат много големи разлики. Докато новата минималната заплата представлява едва 20% от средната заплата в ИКТ и далекосъобщенията, 30% в енергетиката, 32% във финансите и застраховането и 33% в добива, то тя достига цели 78% в сектора на хотелите и ресторантите и 66% в селското стопанство (впрочем, тези дялове са много близки до прогнозираните от ИПИ още в края на 2022 г., когато се обсъждаше въвеждането на механизма).

По-малки, но въпреки това много значителни, разлики в "покритието" на минималната и средната заплата има и между областите. Столицата, със своя много голям пазар на труда и висока средна заплата, е единствената област, в която минималното заплащане е под 50% от средното. В цели 19 области то е над 60%, а в Смолян, Хасково, Силистра, Благоевград, Кюстендил и Видин - над 70%. Както и при отраслите, така и при областите много ясно личи основната слабост на прилагането на настоящия механизъм - въпреки че на ниво национална икономика настина се постига 50% покритие на средната от минималната заплата, то в най-слабо развитите части на страната и сектори сближаването е много по-агресивно.

Какви последствия можем да очакваме от това?

В оценката на въздействието към предложението за актуализация е включена интересна статистика - според нея броят на наетите на минимална заплата към второто тримесечие е 442 хил. души, като той намалява с 5% спрямо същия период на миналата година. Доколкото това е значителна част от общата заетост, прякото административно повишаване на доходите на тази група хора - при това с над 150 лева наведнъж - създава сериозен риск от допълнителен инфлационен натиск. Тук става дума най-вече за хора в бедни или близки до бедност домакинства, в които ръстът на заплатите ще бъде насочен към повишаване на текущото потребление, оттам - към допълнителен натиск върху потребителските цени, с чиито висок ръст няколко поредни правителства се борят.

Не бива да се пренебрегва и вероятността рязкото повишаване на разходите за труд да тласнат вече притиснати от влошаващите се икономически условия бизнеси към загуби и оттам - към загуба на работни места.

Не бива да пренебрегваме и самоосигуряващите се лица, чиито осигуровки и минимален осигурителен доход неминуемо ще се повлияят от размера на минималната заплата. Според последните данни на НСИ броят на самонаетите през 2022 г. е бил 883 хил. души. Въпреки че повишаването на осигуровките им би означавало значителен ръст на бюджетните приходи - и оттам, в преследването на 3% бюджетен дефицит -

рязкото повишаване на минималната заплата ще означава директен спад на разполагаемия доход на самонаетите с размера на новите осигуровки.

Няма особени основания да се твърди, че в България има директен ефект от повишаването на минималната заплата по линия на свиване на заетостта и повишаване на безработицата - с необходимото уточнение обаче, че настоящото повишение е много по-значително от тези, които сме наблюдавали в последните две десетилетия. Още по-малко основания имаме да очакваме такива ефекти в ситуация на високо и почти универсално търсене на труд и недостиг на работна ръка, в което всеки работник е важен. Не изглежда обаче изключено работодателите и работниците да се споразумеят да запазят настоящите си взаимоотношения - и заплати - но в сивия сектор, където не им се налага да се съобразяват с новите изисквания на държавата. Това, разбира се, влиза в разрез с ясно заявената цел на настоящото правителство за активна борба със сивата икономика и заплатите в плик.

Накрая, обвързването със средната заплата създава един вид самозахранващ се механизъм за растеж - по необходимост повишаването на минималната заплата води до увеличение и на средната, което при така заложения подход би изисквало ново повишение на минималната, до потенциалното им изравняване. Страничен ефект от това би било и рязко повишение на инфлацията в резултат на номиналния ръст на доходите на работещите при изоставащ ръст на производителността.

Означава ли това, че прилагането на механизъм за минималната заплата е непременно лошо? Определено не, а настоящият е активиран във възможно най-неподходящия момент на висока инфлация и бързо, но неравномерно повишение на средните заплати. Остава обаче основният положителен ефект - отнемането на определянето на този ключов праг от договорките на синдикати и работодатели и обвързването му с обективни реалности в икономиката на страната. Означава обаче, че механизмът има ясна и видима нужда от корекция и прецизиране.

Най-простият начин за това е ползването на медианната заплата, вместо средна - както гласи и другият вариант, предложен от ЕК. Медианата е с по-плавна динамика и много по-малко податлива на екстремните стойности, които в България играят особено голяма роля в определянето на средната предвид големите разлики между секторите и регионите. Пречката пред прилагането на този метод е, че медианата се изчислява много по-рядко от средната заплата, веднъж на всеки четири години. Това обаче просто означава, че националната статистика трябва да се нагърби с по-честото следене и публикуване на още един индикатор.

Много по-важно е обаче да се обогати формулата за минималната заплата, така че да отчита много по-пълно състоянието на икономиката и пазара на труда. За тази цел трябва да се вземат предвид редица индикатори - ръстът на икономиката, промените в потребителските цени, динамиката на производителността на труда, балансът между заетост, безработица и дял на неактивните на пазара на труда... Списъкът с потенциални показатели е дълъг, а формулировката на конкретен механизъм е усилие, далеч отвъд обхвата на настоящия текст. Важно е обаче той да осигурява много по-адекватен и предвидим ръст на минималната заплата от настоящия, а при влошаване на икономическите условия и риск от ръст на безработицата - да не допуска значително повишение.

Редно е да се вземат предвид и секторните и регионалните различия. Прилагането на регионални коефициенти би позволило по-бавен ръст на минималната заплата в по-слабо икономически развитите части на страната, който да не ограничава допълнително достъпа до пазара на труда на работниците с най-малък опит и най-ниски равнища на умения. Отраслов подход също не е неподходящ - не е изненада, че секторите, в които минималната заплата се приближава най-много до средната са именно тези с най-високи оценки на размера и дела на сивата икономика.

В заключение - първата стъпка е направена с въвеждането на формален механизъм за минималната заплата. Следващата обаче е неговото доизпипване и прецизиране така, че да внася максимално малко изкривявания на пазара на труда, каквито са неизбежни при прилагане на режим на минимално заплащане.