Автор: Филип Стивънс, "Файненшъл Таймс". Превод: Петя Бързилска, Econ.bg
Никога не съм достатъчно сигурен дали да бъда депресиран или облекчен при преминаването на Атлантическия океан. Европа е прилично затънала, а пътуването до Съединените щати ми дава подобно усещане. Навсякъде царува политическата парализа. Най-влудяващото нещо е, че всички – тук може би трябва да кажа почти всички, заявяват, че знаят какво трябва да се промени. Само, че не го направят.
Американците са ужасени от тромавите стъпки, които предприемат европейските лидери, за да се преборят с кризата. Не може обаче да ги вините. Това продължава вече повече от две години и еврозоната все още е на ръба на катастрофата. Също така по-голямата част от банковата система в Европа изкуствено се поддържа, за да оцелее. Освен това тази седмица Международният валутен фонд предупреди, че бюджетният дефицит на държавите тепърва може да повлияе за разпадането на единната европейска валута. От своя страна това би довело да началото на икономическа депресия в световен мащаб.
Въпреки че може да звучи странно, лидерите от ЕС, независимо дали са кредиторите от Севера или длъжниците от Юга, до голяма степен имат едно и също мнение по основните елементи на един сериозен план за спасяване на еврозоната. Периферните страни като Италия, Испания и Португалия, ще трябва да предприемат драстични реформи, що се отнася до данъчната политика и поощряването на бизнеса. В същото време възстановената конкурентоспособност трябва да бъде съпътствана от усилията да се намалят публичните дефицит и дълг.
Всички мерки за строги икономии обаче не могат да бъдат концентрирани само в началния момент. Европа се е запътила към рецесия. В краткосрочен план периферните страни се нуждаят от отворена финансова помощ и икономически растеж, за да избегнат класическия капан на дълга. В дългосрочен план – еврозоната ще трябва да включи и други държави към 17-те членки на валутния съюз.
Това ще се превърне в спорен въпрос, не без своите политически предизвикателства. Проблемът произтича от синхронизираността между правителствата. Германският канцлер Ангела Меркел настоява за навременно свиване на бюджетите и въвеждане на структурни реформи, за да се избегне рискът от загуба на ценностите и за да се осигури спокойствието на германските избиратели. Същевременно италианският министър-председател Марио Монти и неговите колеги от Испания, Португалия и други страни заявяват, че тези изключително непопулярни сред обществото политики са възможни единствено с предоставянето на ангажимент от страна на Герамния за създаването на мост за фискален съюз. Германците отказват да финансират „некадърните“ южняци. От своя страна италианските и испанските гласоподаватели ще се съгласят да понесат бремето на рестриктивните мерки, само ако видят връщането към просперитет.
И двете страни са прави. Липсващата съставка за постигане на изход от ситуацията е доверието. Това, от което Европа се нуждае в момента, е план, с който икономиката на европейските страни може да се оживи и да се засили доверието в средносрочните правителствени икономии. Със сигурност политиците могат да разпознаят необходимостта от това.
Как стоят нещата в момента – пазарите не могат да бъдат успокоени нито от германската готовност да запази целостта на еврото, нито от проявената политическа воля на задлъжнелите държави. Нищо чудно, че настроението е мрачно.
Междувременно в САЩ политическата стагнация се е превърнала в начин на живот. Президентските избори обещават да бъдат тъжно начинание. От Демократическата партия искат да скрият разочарованието си от първия мандат на Барак Обама, а консултантите на президента се опитват да измислят лозунг, който да може да обоснове претенцията на държавния глава за втори.
Мит Ромни е представителят на Републиканската партия, като единствен избор на фона на редица най-вероятно губещи кандидати. Общото мнение е, че в момента първичните избори на републикациите са преминали.
Вярно е, че проблемите в САЩ не са толкова остри, както тези в еврозоната. Американската икономика расте, а безработицата в страната е леко намаляла. Помага и ролята на долара като международна резервна валута. Въпреки това политиците гледат на бюджетния дефицит колкото се може по-отдалече. Има лимит на това колко дълг може да натрупва една страна, независимо от факта, че е най-силната икономика в света.
И тук отговорът е повече от очевиден. Това съм го чувал, както от републиканци, така и от демократи. Ако Европа се нуждае от по-малко преки и бързодействащи мерки и от по-голямо затягане на икономиката в дългосрочен план, то САЩ трябва да има нещо, което може да бъде наречено „фискална политика“. Но за да могат държавните задължения да влязат в едни устойчиви рамки, то правителството ще трябва да увеличи данъците и да ореже публичните разходи. Разбира се има и основателен политически аргумент за въвеждането на баланс между по-ниски разходи и по-високи данъци, но и двете мерки са необходими.
Затова обаче няма да се каже много по време на президентската предизборна кампания. Какво става в действителност - Обама отмени препоръките на собствената си независима комисия за балансиран подход към бюджетния дефицит. Решението на проблема според него е вдигане на данъците за супер богатите. От друга страна Ромни, иска или не иска, ще бъде зависим от идеологията, според която всяко увеличаване на данъците е заплаха за „американския начин на живот“.
Всички тези политици имат своите оправдания. Европейските лидери смятат, че никой не е можел да предвиди големината на шоковата вълна, която удари еврозоната. Освен това съчетаването на националните интереси на всяка страна с интересите на Европейския съюз като цяло не е лесна задача. Междувременно в САЩ основата част от демократите и републиканците се оплакват от преминаването към двупартийността, на която се основа американската политическа система.
Но, както каза един европейски премиер, не е лесно да вземеш правилното решение и после да спечелиш избори.
