Светът гори. Огненият ад, обхванал планетата, вече би трябвало да е убедил и най-големите скептици, че с климата се случват много страшни неща. Потвърди го и безпрецедентен и по мащаба си, и по категоричността си доклад на ООН: виновни сме ние, хората. А пътят за предотвратяване на пълна катастрофа остава забулен в дим и обсипан с препятствия.

Според представения на 9 август доклад на Междуправителствената експертна група по климатичните промени на ООН някои ефекти от изменението на климата, като топене на ледените шапки и повишаване на морското равнище, могат да бъдат необратими. Документът показва недвусмислено, че глобалното затопляне се развива по-бързо, отколкото бяха досегашните опасения, и че човечеството е почти изцяло виновно за това.

Проучването също така посочва, че "само бързи, стремителни и продължителни" съкращения на емисиите на парникови газове могат да помогнат на света да не надхвърли целта за повишаване на температурата с 1,5 до 2,0 градуса по Целзий. Освен това държавите ще трябва да ускорят усилията си за достигане на нулеви и дори отрицателни емисии.

Според проучването планетата ни се е затоплила с 1,1 градуса по Целзий в сравнение със средното ниво за периода от 1850 до 1900 г., като се прогнозира, че светът ще надхвърли набелязаната цел за затопляне с до 2 градуса съвсем скоро – още между 2030 и 2035-а. Авторите на доклада, 200 на брой, са оценили 14 000 отделни проучвания, а направените от тях обобщения са одобрени от делегациите на 195 държави.

"Ако обединим силите си сега, можем да предотвратим климатичната катастрофа. Но както става ясно от днешния доклад,

няма време за забавяне и няма място за оправдания,

предупреди с необичайно остър език генералният секретар на ООН Антонио Гутериш.

Документът бе публикуван по-малко от три месеца преди ключовата среща за климата в Глазгоу, известна като COP26.

За да постигне нещо набелязаната среща, обаче предварително трябва да бъдат приети общи позиции от участниците в нея. Първоначално тя трябваше да се проведе през ноември 2020-а, но пандемията от Ковид-19 я отложи – което бе в известен смисъл късмет, тъй като предишният американски президент Доналд Тръмп бе сменен в Белия дом от Джо Байдън, който е далеч по-конструктивен по климатичните въпроси от предшественика си. Постигането на общи позиции обаче ще е трудно не само за всички представители на Г-20, но дори и за трансатлантическите съюзници САЩ и ЕС.

По отношение на климатичната политика ЕС и САЩ са на съвсем различни етапи

След години на парализа при Тръмп американците едва се опитват да съживят усилията си в тази посока. За сметка на това европейците работят от десетилетия. Още от 2005-а на континента функционира система за налагане на цени на вредните емисии и тя е в основата на европейската стратегия за борба с климатичните промени. Една трета от предвидените от Плана за възстановяване на европейската икономика от ковид кризата инвестиции, както и от седемгодишния бюджет на ЕС, възлизащи общо на 1,8 трилиона евро, ще се използват за финансиране на Европейския зелен пакт – и това ще засили натиска за декарбонизация на икономиката и обществото.

Дори европейските централни банкери се съгласиха да въведат зелени критерии не само в банковите регулации, но и в програмите за придобиване на активи. За сметка на това Федералният резерв на САЩ има сдържано отношение към такъв подход – и това може и да е най-доброто възможно за момент, предвид крехкия баланс в американската вътрешна политика.

Има и структурни различия от двете страни на Атлантика

Независимо от таксите върху емисиите, цените на енергията в ЕС са значително по-високи. Един киловатчас електроенергия в Германия е над два пъти по-скъп, отколкото в Америка, същото важи и за литър бензин. В резултат на това въглеродните емисии в Европа са по-ниски. През 2019-а средният американец е произвеждал 15 тона въглероден диоксид годишно, средният германец – 8,5 тона, а средният французин – едва 4,8. ЕС внася около 60 на сто от енергоизточниците си, най-вече нефт. За сметка на това след шистовата революция САЩ станаха износител и се стремят да увеличават износа си, включително за Европа. Дори американският начин на живот – жилища в предградия, големи разстояния, придвижване с автомобили навсякъде – благоприятства по-голямата употреба на фосилни горива.

Ще е нужно наистина сериозно усилие, за да бъдат накарани съюзниците да говорят общ език по климатичните въпроси. Още от началото на климатичната дипломация през 90-те години стана ясно, че това ще е трудно. Споразумения от типа на Протокола от Киото, налагащи конкретни правила, се оказаха

предварително обречени на провал

– просто защото Сенатът на САЩ никога не би одобрил подобно нещо. По-голям шанс имат спогодби от типа на Парижкото споразумение за климата – в което подписалите го страни поеха ангажимент да представят национални планове за климата, без да бъдат налагани конкретни методи и дори точни равнища на декарбонизацията.

По-свободният подход обаче поставя някои въпроси. Целта му е да се постигне придвижване напред, дори и без пълна координация, но как може да се гарантира, че различните по формат мерки на различните участници няма да доведат до ощетяване на онези, които са действали по-амбициозно? Ако една страна проведе скъпоструваща национална политика за декарбонизация, как ще се опази от вноса на по-евтини стоки от страни, които не си налагат такива ограничения?

Макар че днес жителите на Европа и Америка употребяват повече от полагащия им се дял от световния въглероден "бюджет", пак през 2021-ва те произвеждат по-малко от една четвърт от глобалните емисии. Така че дори и да се декарбонизират, това няма да спре климатичната криза. Западните страни са богати и имат по-големи възможности за защитят жителите си от климатичната криза, но нямат властта да я управляват. Така че ще е жизненоважно не само да провеждат собствена национална политика по отношение на климата, но и да осъществят такъв натиск над останалите, че целият свят да постигне търсената редукция на вредните емисии, нужна за стабилизиране на климатичните промени. Но за да го направят, най-напред ще трябва да преодолеят различията помежду си.

Автор: Иван Гуляшки

Източник: Банкеръ daily