Спортът е магия. Спортът е страст. Спортът е луда надпревара, с която показваме на света кои сме, колко струваме и какво можем. Спортът обединява, спортът разделя, спортът запленява. Със спорта са свързани толкова много моменти, в които сме се гордели, че сме българи и в които сме се възхищавали на таланта, волята и майсторството на хиляди спортисти от цял свят.

Само преди два дена приключи 29-та лятна олимпиада, която изстреля новите герои и идоли на милиарди по света. Имената на Майкъл Фелпс и Юсеин Болт достигнаха до всички кътчета на нашата планета. Освен тях хората, които следят спорта, няма как да забравят и другите герои, тези, заминали с не толкова широко афиширани амбиции. Тук е Матиас Щайнер, който стана олимпийски шампион при свръхтежките след един на пръв поглед невъзможен последен опит (3 кг. повече от личния си рекорд и 10 кг. повече от предишния си опит). Същият този мъж като канара се разплака като малко дете, държейки при награждаването снимка на покойната си съпруга, загинала преди година в зверска катастрофа. Няма да бъде забравен и Мартен Ван дер Вейден, който взе златото в дисциплината 10 км. в открити води, след като само преди седем години му беше поставена диагноза "левкeмия", в паметта ни ще остане и Натали дьо Тоа, която е първият олимпиец с недъг (Натали губи десния си крак при автомобилна катастрофа), състезавал се наравно със здравите.

С какъв актив се завръщат българските представители от игрите: 1 златен медал на Румяна Нейкова, 1 сребърен на Станка Златева и 3 бронзови медала на Явор Янакиев, Кирил Терзиев, Радослав Великов. Какво се набива веднага на очи: отстъплението в традиционни спортове като вдигането на тежести и леката атлетика, както и сбогуването с няколко велики шампиони в лицето на Руми Нейкова, Йордан Йовчев, Серафим Бързаков, Армен Назарян, Евгени Иванов, Владо Николов и евентуално Пламен Константинов.

С цената на какво са постигнати тези резултати, определяни като „провал”… или в нашия случай въпреки какво са постигнати тези резултати? Представянето на Олимпийските игри в Пекин, столицата на една държава, толкова многопластова, толкова неописуема, толкова изумителна и противоречива, се оказа за нас, българите, едно от най-слабите в олимпийската ни история. За последно сме били по-зле през далечната 1952 година.

По ред на „номерата и заслугите”:

1. Вдигане на тежести – ако бяхме нормална държава, някой със сигурност щеше вече да е разчекнал на кръст или пратил в Занзибар (уважение спрямо Фреди Меркюри) Антон Коджабашев и Пламен Аспарухов. За последните 8 години двамата направиха и невъзможното да доубият българската тежка атлетика. И успяха.. За съжаление...

Ще попитате за какво са виновни двамата? Отдавна е известно, че президентът на Международната федерация по вдигане на тежести Тамаш Аян следи като сокол за издънки в Българската федерация. Някой направили нещо, за да го умилостиви или да покаже, че той е в грешка? Не, дори напротив... Продължава се с все същите, меко казано простотии, като вземане на допинг за по 2 лв. и след това логичният положителен резултат на веществата в течността от чашките следва Световния империализъм...  А след този позор за един от най-успешните ни спортове да се обяснява как Пламен Аспарухов и Иван Абаджиев трябва да бъдат оценявани според един и същ аршин – този, който мери със злато, сребро и бронз, е не просто смешно – наказуемо е.

2. Лека атлетика – тук положението далеч не е по-розово…  И отново това е факт благодарение на "милата" ни федерация. Все пак от скромните средства, които отделя татковината ни за спорт, най-големият дял отива за лека атлетика, а резултатите все са в сферата „да си подобря личното постижение”.

Ако трябва да посочим „бяла лястовица” в този спорт, името е едно: Тезджан Наимова. Единственият й шанс за развитие, обаче, е да започне да тренира в чужбина и/или да се състезава за друга държава, в която ще й бъдат осигурени по-добри условия за подготовка. Другото наше име, което всички познават, е Ивет Лалова. За съжаление, обаче, тя просто няма как да реализира огромния си потенциал предвид зверската контузия в бедрото, последвалата операция и пиронът в крака й, който е по-дълъг отколкото тези, с които се прикрепват влаковите релси. Ивет се старае и влага всичко от себе си, за което заслужава само признание и благодарност.

3. Академично гребане – едно име: Румяна Нейкова – единствена и неповторима. Всеки помни сълзите й, когато беше ограбена преди 8 години с един доста съмнителен фотофиниш. Сега съдбата си го върна. Повече от достоен завършек на кариерата на Руми на олимпийско ниво и голямо количество целувки по така известната задна част от тялото на всички, които искат да се изтъкнат по медиите, без да си дават сметка колко жалко изглеждат до колос като олимпийската ни шампионка. А след нея?

4. Борба – е, не е като едно време, но все пак най-успешният ни спорт, ако гледаме таблицата с медалите. Господ да благослови Вальо Йорданов, че все още му се занимава с кочината наречена „български спорт”, както и солидните спонсори, откъдето най-много допринася Гриша Ганчев. Младият Кирил Терзиев дава добри надежди за бъдещето, а борбата е единственият ни спорт, в които се работи професионално просто поради наличието на средства и специалисти.

5. Волейбол – един от най-прекрасните ни състави в цялата ни история достигна само до престижно място (5-то), но не и до истинската си мечта. Много се изписа и изговори за момчетата и Пламен Константинов, факт е едно – те не успяха да прескочат летвата „власите се давят на края на Дунава”. Днес (26.08.08) президентът на БФВ Данчо Лазаров сигурно ще смае обществеността с поредните разкрития кой е виновен, защо така стана и „надяваме се следващия път”. Истината, обаче е, че отборът ни беше саботиран от самото ръководство – дали от некадърност (най-вероятно), дали поради лична изгода, няма да разберем със сигурност. Дори без скандала с Пламен Константинов - припомнете си само и публикациите за скайп разговорите на треньора Мартин Стоев, които излязоха в навечерието на игрите в Пекин и става ясно защо имаме приказки като тази за българския казан в Пъкъла. А „следващият път” няма да дойде, когато все така слагаме каруцата пред магарето.

6. Спортна гимнастика – сбогом, Данчо, благодарим ти за всички прекрасни спомени. Ти даде страшно много за българския спорт. Заместник – на този етап не можем да посочим такъв… Още един медал по-малко на следващите игри в Лондон. И поредно потвърждение на българската максима – един спортист = цял спорт.

7. Бадмингтон, бокс, колоездене, плуване, спортна стрелба, стрелба с лък, художествена гимнастика – все спортове, в които участвахме и в някои от които сме имали невероятни успехи (само за пример: Мария Гроздева си дойде със злато преди четири години от Атина) и които сега агонизират бавно и мъчително.

Отговорът на въпроса „защо така става” е кристално ясен и го чуваме толкова пъти на ден в последните две седмици, че със сигурност ни е втръснало - защото спортът от десетилетия вече не е държавна политика. Интересно с какви очи тогава политиците ни продължават с любимото си занимание да посрещат нашите шампиони, да се снимат с тях и да говорят колко много се гордеят, че в малка България има такъв дух. Лицемерието просто няма по-картинно изображение.

За последния т.нар. олимпийски цикъл държавата е отпуснала за 45 млн. лева за подготовка на елитните ни спортисти. Звучи прилично спрямо средната работна заплата в страната, но... олимпийският цикъл е от 4 години. Това означава, че за подготовката на около стотина български спортисти за Олимпийските игри в Пекин са похарчени по 11,25 млн. лева на година. През 2007 година бюджетът на Народното събрание е 34,32 млн. лева, а през тази година – почти 56 млн. лева. Тези средства са похарчени за:

• увеличение на заплатите на работещите в парламента 240 депутати, 18 евродепутати и още 685 служители;
• закупуване на автомобили;
• квалификация и преквалификация;
• ремонти на "остарялата материална база";
• закупуване на съвременна техника и технологии.

А онези там бази, стадиони, зали - без коментар.

Може би един от най-впечатляващите примери в Европа е  Великобритания, похарчила 334 млн. евро за последния олимпийски цикъл. През 1996 година на Олимпиадата в Атланта британските спортисти си тръгват само с един златен медал. Днес те спечелиха 19 – на четвърто място са сред държавите, спечелили медали от първенството и останаха само на 4 златни медала зад Русия. Но там спортът се превърна в държавна политика…

Вероятно повечето институции, от които зависи представянето на нашите спортисти сега ще отбележат, че България е пред Гърция например. Страната, родина на Олимпийските игри, напусна Пекин без златно отличие. А там инвестициите в спорта са доста повече отколкото у нас. Но ние все още ги превъзхождаме, защото нашите спортисти спортуват на инат и по инерция от времената на такива български представяния като Сеул 1988 година. Тогава имахме 10 златни медала.

Колко са бащите като Димитър Димитров в Гърция, продали семейния автомобил, за да може синът му да отиде на състезание? Димитър Димитров е баща на тенисиста ни Григор, направил истинско чудо и спечелил титлата на „Уимбълдън” 2008 при младежите. А след това телеграмите с приветствия заваляха без притеснения, но когато трябваше да се купи самолетен билет за участие на Гришата на „Аустрелиън Оупън” нямаше кой да напише един чек дори.

Колко са спортистите като Евгения Раданова, която сподели в интервю, че на първото си състезание по шорттрек е отишла с кънки за фигурно пързаляне? Интересно, дали след години, когато покори върховете в тази дисциплина, Евгения Раданова вместо химна на България, там на върха, на стълбичката, е чувала подигравателните смехове на своите съпернички в онова първо свое състезание.

Интересно е и друго. Дали „снимка с шампион” ще си остане любим ПР ход на нашите политици? Ако отговорът е положителен – ами направете нещо, че да има шампиони… Защо у нас чиновниците – на което и да е ниво –  не правят нищо без директна полза за себе си?! Вероятно защото си мислят, че вложените средства за развитието на някой шампион, ще донесе така мечтаната „снимка”, но на следващия политик, заел управляващите лостове. Или просто защото са търтеи.

Но ако имат малко мозък трябва да си дадат сметка, че след тези спортисти, стиснали зъби и пренебрегнали всички пречки, не идва ново поколение. Няма да има кой да развее българското знаме. Няма да слушаме "Горда Стара планина" със сълзи в очите. Тук трябва да отбележим и поредното разочарование – българското знаме в олимпийското село в Пекин е било свалено преди ансамбълът ни по художествена гимнастика да излезе за последното си изпълнение на подиума. Делегацията ни едва е дочакала президента Първанов да приключи посещението си и са започнали по стар наш обичай и навик да „прибират” каквото могат. Дали това може да бъде наречено „скандал”- разбира се, но пък вече на никого не прави впечатление.

Така че, да спортуваме, живеем и мечтаем на инат…поне колкото сме останали с такива желания в България и преди безразличието да ни довърши. А управляващите да си дадат сметка, че с отношението им и кухите лъжи, наричани обещания, скоро ще ни остане само първото място в дисциплината „Дивотия”. Там поне водим като Юсеин Болт на спринт.
 

Автори: екип на econ.bg - Деляна Петкова, Петър Чернев, Ивайло Ачев