Дискусията за прехода на бившите комунистически държави от планова към капиталистическа икономика разделя икономическите мислители на два вида. Първият вид се състои от поддръжници на скоростен скок към свободни цени и пазари, за да се предотврати евентуален застой или отменяне на дадените реформи. Към втората категория теория спадат икономисти, застъпващи се за политика на постепенно приемане на капиталистическия модел. Аргументите подкрепящи по-бавен преход са нуждата от създаване на институции, за да се намалят максимално социалните проблеми, свързани с очакваната рязка промяна. Авторите на доклада, Орех Хаврилишин, Жиаофан Менг и Мариан Л. Тюпи, се възползват от насъбралата се база данни за периода от падането на Берлинската стена през 1989 до 2016 г., за да  анализират постфактум как видът преходна политика се е отразила на сегашното състояние на страните от бившия източен блок.

Целта на доклада е да се проследи съвременния статус на прехода в различните страни, като се разгледат няколко направления: икономически, демократични и социални. Главният въпрос, който разгледан, е дали наистина резкият преход е довел до по-големи социални страдания в сравнение с плавния. Допълнително, чрез анализа си авторите целят, първо, да се направят изводи за възможни бъдещи промени в страни, които още нямат свободна пазарна икономика. Второ, да се изясни до каква степен преходната стратегия се е отразила на съвременната производителност на бившите комунистически страни. И трето, да разгледат какви други фактори са повлияли последствията от прехода.     

С цел да се опростят обясненията, авторите разделят преходните икономики на пет групи: балтийски страни (Литва, Латвия и Естония), страни от Централна Европа (Полша, Чехия и т.н.), страни от Югоизточна Европа (България, Румъния и т.н.), постепенно реформирани бивши съветски републики (Русия, Украйна, Молдова и др.) и бивши съветски републики с изостанали реформи (Беларус, Узбекистан и Туркменистан). Важно е да се отбележи, че преходът в държавите от първите две групи е протекъл бързо, докато при останалите реформите или са минали бавно/постепенно, или са били отменени/неуспешни. Преди да развият своята теория авторите правят кратък анализ на предишни проучвания по темата, включително критиката на Йосиф Щиглиц за Вашингтонския консенсус, работата на Януш Корнаи и други. Целта им е да покажат, че макар да е имало проучвания, повечето икономисти са се застъпвали по-скоро за тезата, че бързите реформи водят до по-големи социални загуби в сравнение с постепенните.

За разлика от предишните анализи върху стратегиите на прехода, авторите на доклада твърдят, че държавите прокарали резки реформи са в по-добро състояние не само икономически, но и институционално, социално и политически. За да тестват теорията, авторите разглеждат представянето на различните групи по следните показатели: Индекс на прехода, пазарна либерализация, Развитие на институциите, БВП на глава на населението, Корупционен индекс, преки частни инвестиции на глава на населението, неравенство на доходите и бедността. Данните по тези показатели показват, че държавите направили реформи до пет години след сриването на комунизма, а именно балтийските страни и страните от Централна Европа, продължават да са лидери двадесет и пет години по-късно. От друга страна, държавите, които са предприели максимално плавен преход, за да изградят институции, не само се справят много по-зле икономически, но и са претърпели много по-сериозни шокове и социални загуби.

Изследването подкрепя и тезата, че съществува пряка връзка между тромавото реформиране след падането на комунизма и издигане на олигарсите в бившите социалистически републики. Разбира се, че във всички преходни страни има богати хора след смяната на режима, но тяхното политическо влияние е много по-голямо в бившите съветски републики с изостанали реформи, които са държавите реформирали се най-бавно. Плавният преход позволява спекулативното прокарване на прекалена регулация и закони с цел нарушаване на свободата на пазара де факто, което позволява на бившия комунистически елит да запази влиянието си и в условия на капиталистически режим. Данните оспорват и един от главните аргументи за бавния преход, че институциите трябва да бъдат подготвени преди реформи. Оказва се, че макар да са нужни, институциите не са определящ фактор за растежа в първите години от прехода, тъй като най-бързо реформиралите се държави са постигнали най-висок ръст в БВП. Двадесет и пет години по-късно, се оказва, че същите тези държави (балтийските и страните от Централна Европа) са с най-добре развити институции в сравнение с всички преходни държави.

Повече от двадесет и пет години след падането на комунизма, авторите на доклада показват, че резките реформи са постигнали по-добри резултати. Тромавият преход не само излишно пречи на ПЧИ, растежа и създаването на свободни пазари, а е и по-лесно изкривен в полза на бившия елит. Също така, противно на доводите на застъпниците за плавен преход, резултатите показват, че 25 години по-късно, в държавите реформирали се бързо институциите са по-развити, а доходите са разпредени по-равномерно. Макар преходът да е приключил в повечето бивши комунистически държави, все още има нужда от правни и регулаторни реформи, които да опростят институционалната система, да осигурят финансова стабилност и да елиминират корупцията.

На 12 юли 2016 г. беше публикуван докладът 25 Years of Reform in Ex-Communist Countries: Fast and Extensive Reforms Led to Higher Growth and More Political Freedom на института „Кейто“ (Cato Institute). Изследването преразглежда отново въпроса дали плавният или резкият преход от социализъм към капитализъм нанася по-малки социални щети. Резюмето е на Божидар Радев, стажант в ИПИ.