Aвтор: Иван Преображенски, "Росбалт". Превод: Андрей Шарков, БТА

Още един "дълголетник" сред управниците на арабски държави е на път да изгуби властта. Полковник Муамар Кадафи, лидер на над 40-годишния режим в либийската джамахирия, по някои данни е избягал от страната. Синът му Сейф ал Ислам хвърли войски срещу въстаниците и плаши населението с гражданска война. В отговор бунтовните "кланове" обещават да врътнат крана на петролните доставки от Либия, а пазарните цени на "черното злато" уверено вървят нагоре.

Либия е сред най-затворените държави в региона и там е най-малкото безсмислено да се приложи излезлият на мода тези месеци метод на "туитър революциите". При все че страната заема 17-о място по площ в света (и четвърто в Африка), населението й по официални данни едва надхвърля 6 милиона души. Никой впрочем не знае реалните цифри, тъй като навремето Кадафи премахна входните визи за другите африканци и превърна Либия в огромен разпределителен пункт за нелегални мигранти, запътили се по море към Европа.

Кадафи бе сложен на власт от революцията от 1969 г., макар формално да не заема никакъв пост в официалната властова йерархия. Ще припомним, че дотогава Либия бе сред най-големите износители на петрол и газ. Потвърдените запаси от газ в страната са към 1,1 - 1,3 трилиона куб. метра. Експерти смятат, че новите методи за геологични проучвания ще увеличат прогнозния им размер на повече от 2 трилиона куб. метра. Според наличните данни, запасите от петрол пък са над 36 милиарда барела. През 70-те години обаче Либия влезе в радикална конфронтация със Запада и срещу нея последователно бяха въвеждани все по-сурови санкции, което рязко намали износа на горива. През този период Кадафи активно подпомагаше всевъзможни въстанически движения в Африка и дори извън пределите й, същевременно плашейки Запада с ядрената си програма.

След американската окупация на Ирак през 2003 г. обаче лидерът на Социалистическата народна либийска арабска джамахирия коренно преразгледа външната си политика. Той обяви, че страната се отказва от разработката на оръжия за масово унищожаване, и допусна там международни експерти, изплати обезщетения на жертвите от няколко големи атентата, организирани според Европа от Либия, и най-важното - започна да сключва нови енергийни и военни договори. Още през октомври 2004 г. например влезе в експлоатация подводният газопровод "Зелен поток" с дължина 520 километра между Либия и Италия (Сицилия), през който всяка година се изнасят 8 милиарда куб. метра втечнен газ.

Колкото до оръжието, западните държави по същото време вдигнаха ембаргото върху доставките му за Либия, макар и не върху всичките. САЩ например оставиха в сила цяла серия ограничения. Русия обаче, напротив, активно се устреми към Либия и сега има опасност да изгуби всичките си инвестиции там. В тази държава работят и мнозина руски граждани, които вече настояват спешно да бъдат евакуирани. Щом си заминат, на дневен ред ще дойде заплахата, тегнеща над сключените вече договори за доставки на техника и оръжие. Последният бе подписан едва преди година, на 30 януари 2010 г. - ставаше дума за оръжия, включително стрелкови, на стойност близо 1,3 милиарда евро.

Прочее, в момента са застрашени всички мащабни планове и проекти в региона. "Обновената" през 2003 г. джамахирия бе напълно приемлива за Запада, макар за всички да бе ясно, че режимът не може да се нарече "демократичен", а никак даже и народен с оглед на доста ниския жизнен стандарт. Въпреки това Кадафи по-скоро бе подкрепян и включван в категорията "наши кучи синове". Поне защото, без да избягва ислямистката риторика подобно на други подчертано "светски" арабски лидери, той успешно си служеше с нея, но същевременно не позволяваше на ислямските радикали да изграждат свои бази в страната му.

Сега обаче режимът на Кадафи може да падне всеки момент. След като стихийните безредици в Бенгази - един от най-големите градове в страната, прераснаха в организирани действия срещу полицията и войските, революцията тръгна из Либия с гигантски крачки. По данни на чуждестранни медии (либийски всъщност няма), Кадафи е избягал от страната, вероятно при "своя приятел" Уго Чавес, президента на Венецуела. Съпротива срещу въстаниците се опита да организира неговият син и наследник, който обеща на страната конституция и реформи. Малцина обаче се вслушват вече в неговите изявления; либийците не искат наследник. В крайна сметка до понеделник въстаниците, превзели военните бази, успяха на практика да овладеят и столицата Триполи. Свалянето на джамахирията ще бъде свършен факт най-вероятно до ден или два. А после ще се наложи Западът да се запознае с лидерите на либийските въстаници, що-годе известни засега може би само в Италия. Тази държава остана в тесни отношения с Либия дори по време на международните санкции, доколкото либийските земи са били окупирани за кратко от италианци в навечерието и по време на Втората световна война.

Сиреч тъкмо от италианския премиер Силвио Берлускони - тъй нелюбим за мнозина, затова пък прагматичен и крайно циничен, ще зависи дали европейската икономика ще получава и занапред либийски газ и петрол в предишния обем и дали ще нараснат доставките им.

А въпросът може да стане твърде актуален, понеже на опашката за революция виждаме и Алжир - основния доставчик на "синьо гориво" за Южна Европа. В Алжир бездруго вече избухнаха безредици, пък и досега изобщо не е бил най-спокойната и стабилна страна от региона. И след като са свалени режимите в Египет и в източните съседки на Алжир - Тунис и Либия, след като има вече размирици на запад - в Мароко, няма да се забави вероятно и падането на алжирския президент Бутефлика. Наистина в Алжир, а и в друга арабска страна - Йордания, властите вече склониха да направят отстъпки на опозицията. Те все още се надяват да възпрепятстват прерастването на протестите в революция. Абделазиз Бутефлика например обеща да отмени извънредното положение, въведено още преди 19 години, да предостави телевизионен и радиоефир на всички политически партии и да намали цените на храните. Независимо от всичко Координацията за демократична промяна (създадено преди месец движение на обединената опозиция), редица синдикати и  правозащитни организации продължават да искат оставката на алжирския държавен глава.

Нищо че Бутефлика е "най-демократичният" от всички "пострадали" до момента арабски лидери - той пое властта едва през 1999 г. и въведе извънредното положение не току-тъй, а за борба срещу ислямистите, започнали навремето открито да нападат полицаи и да вземат чужденци за заложници или просто да ги убиват. След като обаче се отприщи вълната на "панарабската революция", както вече наричат събитията в Близкия изток и Магреба, малцина се вълнуват от факта, че алжирският лидер управлява едва от 12 години. Само да им стигнат силите, местните хора със сигурност ще го отстранят и армията надали ще се намеси активно, както в Египет или в Либия.

И какво ще прави Европа, щом изгуби наведнъж всичките си основни "енергийни хранилища" на Юг? Дали ще успеят Норвегия, Русия и страните от Персийския залив (ако не се потвърдят слуховете, че има проблеми с преминаването на танкери през Суецкия канал) да заменят Алжир, Либия и Тунис? Или Евросъюзът ще страда от "енергиен глад"? Въпросът все още остава без отговор.