Както казва великият икономист Фредерик Бастиа, в икономиката някои ефекти са видими, а други остават невидими; колкото по-положителни резултати привидно се наблюдават при една публична политика, толкова по-тежки са ефектите, които сякаш не могат да се видят с невъоръжено око. Това със сигурност е вярно за сферата на образованието, което, икономическо погледнато, е услуга като всяка друга. В тази презентация ще разгледам какви са поставените цели пред образованието и какви са резултатите в действителност.

На първо място, трябва да видим в каква регулаторна рамка са поставени различните образователни степени в България. В конституцията (чл. 53) се посочва, че:

„(1) Всеки има право на образование.

(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.

(3) Основното и средното образование в държавните и общинските училища е безплатно. При определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно.“

За реализирането на тази цел се грижи Министерството на образованието и науката (МОН), което финансира началните, основните и средните училища;[1] решава какво трябва да се преподава, както и как и кога във времето се случва това; определя кои са правилните учебници; формулира изискванията и изпитите за завършването на всяка образователна степен; регулира условията, при които една образователна институцията може да се нарече „университет“ или „училище“. Казано накратко, образованието е свръхрегулирана дейност, която не може да се осъществява извън строгите рамки на МОН (поне не и срещу официален сертификат, че учащите са полагали някакво усилие или, че са запознати с определени предмети), в които се вкарват всички деца в училищна възраст.

Тази регулация бива оправдана (имплицитно или експлицитно) със стремежа към постигане на определени резултати. Сега ще разгледаме какви са желанията на регулаторите, а често и на много хора, и какво се получава на практика:

„Безплатното“ образование

Това, поне на пръв прочит, звучи като добро пожелание: образованието е безплатно, за да могат повече хора да станат образовани и респективно по-производителни. Поради тази причина МОН плаща пари на брой учащи.

На практика обаче образованието не е „безплатно“. За предоставянето на услугата плаща някой друг, в случая – всички данъкоплатци. Така това, което се вижда, е предоставянето на някакво образование; но онова, което не се вижда, са всички други стоки и услуги, включително и по-доброто образование, които са можели да бъдат произведени, ако парите не бяха взети от данъкоплатците, но не са. Тук, разбира се, се включва и образованието, което е можело да бъде произведено от частни институции, но не е. Казано иначе, зад разходите за безплатното образование стои поне толкова голяма загуба за икономиката. Бих издигнал тезата, че тази загуба е даже по-голяма от нетна стойност на средствата, похарчени за образование, тъй като: 1) тези пари не се разходват според нуждите и предпочитанията на хората, които са ги заработили (т.е. имаме производство на нещо, от което мнозина от платците изобщо нямат нужда); 2) без ценови механизъм държавните служители са „слепи“ за нуждите на потребителите на услугата (децата и родителите им), но за сметка на това имат силен стимул да облагодетелстват себе си, тъй като по презумпция МОН не може да фалира (както ще видим по-долу). Относно първата точка можете да чуете моите лекции „Икономика на образованието“ и „Алтернативно образование: видове училища, финансиране и световни практики“.

Второ, рекламирането на нещо като „безплатно“ отваря широко вратите за измами на всички нива в системата. Както казва икономистът Милтън Фридман, когато индивидите харчат чужди пари за нещо, за което не носят лична отговорност или нямат личен интерес, те най-често просто ги пилеят или ги разходват по начин, който облагодетелства самите тях, без оглед на загубите за всички останали. Макар да не чуваме често за подобни измами и за безконтролно източване на пари, от началото на годината има поне три шокиращи случая на пилеене на средства. В първия случай Класическата гимназия в София получи 2,2 млн. лв. за ремонт на сграда, която не ползва. Във втория данъкоплатците финансират персонала на училище в Пордим, в което учат „мъртви души“ – ученици на хартия, които никога не са посещавали класните стаи, но които се описват като присъстващи, за да може учителите и администрацията да получат средствата за тях. В категорията на разхищението попада и Софийския университет, който закупува храна за стола си на цени, значително по-високо от договорените (в някои случаи продуктите са закупени на двойно по-високи цени), както и марков алкохол за няколко хиляди лева, без висшето учебно заведение да има ресторант или пък алкохол да се сервира в столовите му.