Когато колата се обърне, пътища много. Отново доказахме на света, че действаме по нашенски. На преден план излязоха дежурните безброй версии – лампи, цигари, атентати. Но никой през тази една седмица не каза думата отговорност. Какъв е смисълът от изброените версии, като едва ли това ще промени събитията?

Резултатът е ясен: девет невинни жертви. Семейства и приятели, загубили най-близките същества до себе си. Всъщност, едва ли някой от тях го е грижа за това каква е версията за огнения ад край Кардам.

Тонове мастило се изписаха за вероятните причини – и какво от това, пак да попитаме – нима ще замести липсата на тези хора и ще излекува болката на близките.



На снимката са изгорелите вагони от влака София - Кардам, в който загинаха 9 души

Нека пак и пак да попитаме, дано някой най-сетне ни отговори. Трябва ли да изживеем още събития като тези преди години в Добрич, Казичане, Бяла и Лим, за да му светне на някой, че е крайно време да започне реалната промяна?

Само за справка, когато стана трагедията с влака София-Слънчев бряг край столицата, отново имаше множество обвинения, пак безброй версии, резултатът – никакъв.

Същите тези "кашони" продължават да превозват хиляди българи и чужденци. Защото, истината е, че макар и трагично изглеждащи, железниците продължават да бъдат най-използваният транспорт у нас.

Поредният помрачен празник за България показа колко социално ангажирана нация сме. Щом се стигна до там да се питаме дали да има ден на траур или не, думите са излишни.

Някои от медиите излязоха с кратко и формулирано заглавие: „Трагедия преди празник”. Не! Нека да си кажем, че трагедията е в нашето тотално безхаберие, което още повече очертава контурите на калпавата реалност, в която живеем – и с която няма как, трябва да се борим.

Сега ще последва и дежурният клиширан апел: Животът продължава! Да продължава, но как ли? По старому с вагончета и рейсове от Отечествената война. Вярно е, продължава – за някои. Както се казва – всяко чудо за три дни и до следващия път. Звучи страшно нали - но е факт. И реалността боли, но все още някак не смеем да я признаем, а пък и не се виждат видими признаци, че нещо ще се промени. Снимка: БГНЕС

Автор: Апостол Апостолов