Автор: Ясен Бояджиев, редактор: Александър Андреев, Дойче веле

За поредна година отпуската ни географски е разделена между Гърция и България. За 10-12 часа по море и по суша се прехвърлямe от див и не много популярен егейски остров в любимото си южно черноморско село. За да разберем, че за кой знае коя поредна година спорят за данъчната привилегия на част от туристическия бизнес.

Организираните туристи плащат три пъти по-нисък ДДС от останалите, както и от потребителите на всички други стоки и услуги. От привилегията се ползват предимно онези, които превърнаха голяма част от българските курорти в бетонна джунгла за евтини алкохолни, наркотични и секс развлечения.

Когато по-евтиното излиза по-скъпо

От ЕС обаче искали всички туристи да плащат еднакво. Финансовото министерство предлага 14 на сто, туристическият бранш - 7. Премиерът мъдро и „на око” определил 9. По вечната тема за данъчните преференции лаически съм на страната на онези, които твърдят, че вредите от такива преференции са повече от ползите. Но това е тема за макроикономистите.

За себе си трябва да кажа, че ДДС е последното, което би определило предпочитанията ми. Допускам, че това се отнася за мнозинството туристи по света, все едно дали са "организирани" или не. Цената, разбира се, е от значение, но зад конкретните цифри се крият далеч повече неща от вписаните в ценоразписите и така понякога привидно по-скъпото излиза по-евтино и обратното. В което ме убеждава и сравнението между двете части от моята отпуска.

Вадя от сметката природните дадености, които са въпрос на късмет и на вкус. Важно е обаче как човекът се е отнесъл към тях. На егейския остров морето, за разлика от българското, е кристално чисто. Построеното край него е красиво и съразмерно, така че нищо не "боде" очите и не нарушава чистотата, спокойствието и хармонията.

Навсякъде отлично обслужване и прекрасна храна с качество и количество, които на практика изравняват цените с българските. Никъде никой не те гони да плащаш за паркиране, като на голите поляни край нашите плажове, както и за чадърите, столовете и масичките. Навсякъде хубави пътища с чудесна маркировка и непрекъснати ясни указания, които правят картата излишна. И така до българската граница, след която всичко рязко се променя.

"Открий пулса на града!"

С питане и късмет улучваме пътя към българското море. Опитваме се да се обадим, че сме си у дома, но за разлика от ферибота в открито море, тук няма връзка. В това време след един завой изниква огромен билборд, от който мобилен оператор зове: "Открий пулса на града”. Откриваме обаче само грозни, мръсни, запуснати населени места с мрачни субекти край пътя, чийто вид ме кара да се моля да не ни се наложи да спираме.

Пътят е пълен с коли и камиони, но най-вече с дупки, ями и бабуни. Табелите са малко и объркващи, затова пък маркировка напълно липсва, тъй че, когато притъмнява и завалява, се налага едва да пъплим. Че сме влезли в четвъртия по големина български град разбираме, когато изневиделица в тъмницата се озоваваме пред червен светофар. По-нататък е все така тъмно, но поне пътят вече ми е добре познат - на юг покрай морето и презастроените, цяло лято огласяни от чалгата градчета.

Успешно преминаваме и най-тясната и надупчена част от пътя и се добираме до нашето село с вечно неасфалтираните улици. По-късно на вечеря, въпреки дебелото меню, разбираме, че сме си се върнали и в нашенската ресторантска кулинарна пустиня. Колкото и да платиш за такава вечеря, все ще е скъпо. Все едно дали със или без ДДС.