На снимката: Ориана Фалачи*

Снощи по радиото пуснаха поздрава на влюбен младеж, отправен към някаква Лили. Въпросният младеж се беше обяснил надълго и нашироко колко много обича погледа на Лили, как му липсва всеки миг, когато не са заедно, и така нататък, и така нататък.Това признание ми се стори комерсиално, клиширано и смешно. Аз, като човек на думите, не одобрих неточното им използване, както и разхищението им. Ако лаконизмът е езикът на великите мъже, този влюбеният определено не беше от тях. Боза, с една дума.

Радиопоздравът обаче ме накара и да се замисля. Аз ли съм се така изкривила, че не мога да се трогна от простата чиста любов между двама души. Защото в този момент Лили сигурно се е чувствала най-щастливата жена на света, макар и да я поздравяваха с песен на Неда еди-каква-си (бях попаднала на поп фолк радио). А аз, интелектуалката, намерих признанието за простовато и смешно.

Спомних си и кога някой беше правил нещо подобно и за мен - в седми клас едно момче ми написа бележка на английски, ама аз не го исках и много не се трогнах. В единайсти гаджето ми, което не беше от моя град, ми прати саморъчно направена и надписана Валентинка по пощата. Тогава ми стана много мило, голяма любов беше, първата. Оттогава съм получавала няколко мили смс-а, част от които изтрих в изблик на гняв и тъга, друга част умряха заедно със стария ми телефон.

И си помислих - не ставаме ли жените все по-САМостоятелни - сменяме сами спуканите гуми на автомобилите си, преместваме багажа си сами в новата квартира, работим по 10 часа на ден, за да се издигнем в кариерата, склонни сме сами да отгледаме детето си (тоест вече не държим толкова на бащата), не позволяваме на мъжете и едно питие да ни почерпят. Сексът също не е кой знае какво събитие - обличаме малката черна рокля, слагаме обувките на висок ток, оправяме прическата и червилото си, след като сме свършили, и напускаме дома на избраника за нощта. Прибираме се вкъщи, изтриваме грима от лицето си и спомена за преживяното от паметта си. Нямаме нужда да се събудим до него рошави, облекли неговата тениска, гушнати. Защото да се събудиш до някого е твърде интимно, по-интимно, отколкото да заспиш до него. Нас не ни е страх от любовта, ние сме смели, ще скочим, ако я почувстваме, дори и с риск да паднем, просто не можем да я срещнем, да я познаем. Пък и къде ли да я срещнем - в офиса не би било професионално, в бара е несериозно, в трамвая средната възраст на мъжете е твърде висока за нашите двайсет и няколко години...

През 20-те години на XX в. години Коко Шанел е дала на жените панталоните - удобни, непретенциозни, символизиращи равенство с мъжете. Девет десетилетия по-късно жените като че доброволно се отказаха от всичко женско, превърнаха се в мъже с токчета (поне от обувките на висок ток дори най-еманципираните жени не са склонни да се откажат, слава богу). Аз обаче не искам да съм еманципирана (еманципация - каква изкуствена, претенциозна дума!). Искам някой да ми сменя гумата на колата, ако се спука, да ми помага да си пренеса багажа в новата квартира, да ми пали цигарата, да ми отваря вратата, да ме прегръща сутрин рошава, облякла неговата тениска...

Да те накара да се усмихнеш може почти всеки мъж - продавачът, който се държи любезно, колегата, който ти прави мил комплимент, дори досадникът, който те сваля със заучена флирт реплика от рода на "За теб правя водата синьо "Джони" в бара (той разсмива и приятелките ти, когато цитираш пред тях репликата). Май обаче няма нищо по-тъжно от това никой мъж да не може да те разплаче. 

*Ориана Фалачи - италианска журналистка и авторка на книги, която шокира света с яростните си нападки срещу исляма след атентатите от 11 септември 2001 г. Родена на 29 юни 1930 г. в семейство на антифашисти и още 14-годишна се противопоставя на нацизма в родния си град. Веднага след войната става репортер и пише остри критични статии за поствоенното общество. През 60-те години на миналия век работи като военен кореспондент във Виетнам, Близкия изток, Южна Америка, отразява индийско-пакистанската война. През 1968 г. в Мексико кърваво е потушена мирна демонстрация в град Тлателелко. По различни данни загиват между стотина и хиляди мирни граждани. Фалачи е на място и отразява събитието. Неочаквано по нея са изстреляни три куршума, войници я влачат за косата по стълбите и я оставят, защото мислят, че е мъртва.Тя обаче оживява.

Фалачи е взимала интервюта от палестинския лидер Ясер Арафат, иранския шах, аятолах Хомейни, режисьора Фредерико Фелини, Индира Ганди, гръцкия революционер Александрос Панагоулипос,  израелската премиерка Голда Меир, Лех Валенса, Фидел Кастро, актьора Шон Конъри и много други знаменитости.

Авторка на книгите "Силата на разума", "Ярост и гордост", "Интервю със себе си".

На 15 септември 2006 г. умира след 7-годишна борба с рака.