През последните месеци навсякъде се чува само една дума - “криза". С нея се оправдават предприятията, когато се стигне до съкращаване на производствени мощности. Оказа се, че тази дума се е превърнала в дежурен лексикален аргумент и за родителите, когато децата им просто поискат нещо.

Пример за казаното е проведен разговор между баща и дете, возещи се в автобус, на който станах неволен свидетел. Детето пита татко си дали ще изтегли пари и дали ще му купи компютър за Коледа, както му е обещал преди време. Отговорът: "Няма да е скоро, че нали виждаш какво става с тая криза".

Оказва се, че глобалният проблем е обхванал като пандемия не само икономическата сфера на битието ни, но вече добива и други измерения – с един размах може да разруши бленувани детски мечти.

Впрочем, нима обществото ни не е в криза, много преди светът да заговори за икономически крах...имам предвид в духовна криза. От години липсва нормалната комуникация между поколенията. Родители, водени от единствената мисъл да осигурят насъщния, забравят, че децата им имат нужда от личностно присъствие, а не само от дежурните джобни пари.

Ежедневният семеен контрол за преминалия ден на чедото е изтласкан някъде, между другото, докато се прави вечерята, или докато блажено полуфабрикатът се “врътка" в безценната микровълнова печка.

Да не забравяме, че съществува и друг спасителен вариант за следене на рожбата. Добре, че са безплатните минути на семейният медиатор – мобилният оператор. Да, развиват се технологиите, развиваме се и ние, ама за сметка на директната комуникация.

Пък и онлайн дневниците, които образователното министерство ще пусне, направо ще са манна небесна за всеки един родител. Хем няма да се притеснява, че трябва да отсъства от работа, хем с един SMS ще разбере, че детето му днес е прекарало половината ден в компютърната зала срещу училището. Направо "2 в 1", само че тук комбинацията е патологично-социална.


И все пак винаги има лъч оптимизъм. Оказа се, че има структури, за които кризата не е пречка да следват идеалите си. Завчера стана ясно, че в тези трудни за страната времена, университетското издателство на Алма матер, продължава като митичния Сизиф да бута камъка, да търси средства, за да лекува с книгите си обърканото ни общество. Оказа се, че за субсидиране на издателството Софийският университет отделя 0.8% от бюджета си. Нещо повече, от там са твърдо решени да поставят една нова традиция с издаване на трудове на бележити учени и общественици, отдали живота си за българското образование и култура. Началото беше поставено със специален том на първия ректор на университета Александър Тодоров – Балан. Радостно е, че все пак има идеалисти, които вярват, че традициите не бива да се забравят, а тези, формирали историческата линия на нацията - да бъдат уважени подобаващо.