Автор: Бари Айкънгрийн**, сп. "Форин полиси" (Foreign Policy), 6 октомври 2010 година, САЩ. Превод: Николай Станоев, БТА
В популярните исторически книги за Първата световна война, избухването на военните действия е определяно по същество като непреднамерено. Войната е представяна по-скоро като вторичен продукт от поредица от недоразумения, отколкото като резултат от борба за надмощие между новите сили и утвърдените им съперници.
В наши дни, валутите, а не Балканите, може да се окажат кризисната точка, възпламенила един световен конфликт. Опасността от недоразумение, което да доведе до ескалация и ответни мерки, обаче в основата си е същата.
Бразилският министър на финансите Гиду Мантега намери място във водещите заглавия на вестниците, когато осъди, по думите му, началото на една "международна валутна война". Недоразумението този път е вярването, че явлението, на което ставаме очевидци сега, е игра с нулев резултат, при която победата за едни е равнозначна на загуба за други. Историята е следната: твърди се, че с намесата си на валутния пазар с цел курсът на йената да се понижи Японската централна банка (Bank of Japan) е правила живота на други държави по-труден. По подобен начин, Британската централна банка (Bank of England) е доволна от понижаването на курса на лирата, като се има предвид колко е намаляло вътрешното търсене във Великобритания в резултат на агресивната програма на правителството за бюджетни икономии. Това обаче само създава проблеми на съседните страни. Управлението за федералния резерв на САЩ (УФР) няма възражения, ако пазарът отслаби щатския долар, дори ако това провали и най-големите усилия на японската централна банка. Китайската народна банка продължава да се намесва на най-високо равнище, за да запази курса на юана нисък. Други нововъзникващи пазарни икономики - от Бразилия през Индия до Южна Корея - са се озовали в ситуация, при която трябва да действат според принципа "клин клин избива" или да оставят производствените си сектори да отслабнат. Междувременно икономиката, която изпитва най-отчаяна нужда от конкурентен обменен курс - европейската, е обременена точно от обратното.
Тази диагноза, която сега е общоприето схващане, отразява поредица от опасни недоразумения. Първото от тях е схващането, че политиката, водена от японската, американската и британската централна банка, е игра с нулев резултат, при която някой друг губи. Онова, на което ставаме очевидци и в трите случая, не е манипулация на съответния обменен курс, а на т. нар. количествено ограничаване, което вече е налице или започва да се проявява. Еволюцията на политиката на Bank of Japan показва това нагледно. Онова, което започна преди две седмици като сдържана намеса на валутния пазар, сега се е превърнало в открита програма за купуване на японски държавни облигации, ценни книжа и други финансови инструменти на обща стойност 5 трилиона йени (над 6 милиарда долара). Bank of England не се поцеремони да продължи своя ангажимент към количественото облекчаване. УФР върви лека-полека в същата посока.
Този курс, разбира се, е точно това, което е необходимо в един свят, в който дефлацията отново се превърна в проблем и фискалната политика, за добро или за лошо, не стои на дневен ред. Това не е надпревара от типа "изпревари своя съсед по пътя към дъното". Ако изобщо е нещо, то това е състезание към върха.
Второ, сегашната ситуация е резултат от недоразумения за стратегиите между централните банки, много от които все още водят предишната война. (Тук, естествено, може да се направи аналогия с линията Мажино и Втората световна война). Европейската централна банка (ЕЦБ) продължава да се бори упорито срещу вчерашния враг - инфлацията, когато ясната и непосредствена опасност е дефлацията. ЕЦБ очевидно мисли, че сега, когато икономическият растеж забавя темпо навсякъде по света, е време да намали мащабът на специалните кредитни стимули и да се започне подготовка за повишаване на лихвените проценти. Не може да бъде! Ако се върнем през 2007 година, тогава някои икономисти мислеха, че нововъзникващите пазарни икономики могат да се разграничат от развитите пазарни икономики. Сега знаем по-добре. Ако ЕЦБ вярва, че Европа е в състояние да се разграничи, то тя ще научи същия урок по трудния начин. В случай че еврото се засили в резултат на количественото облекчаване на други места и това смачка европейската икономика, то ЕЦБ може да вини само себе си.
Китайската народна банка и, по-важно - нейните политически господари, продължат по подобен начин да водят упорито предишната война, което в техния случай означава да държат обменния курс на юана на равнище, увеличаващо износа до най-високата възможна точка. Китай не може да продължи да регистрира неограничен икономически растеж само на базата на износа. Необходимо е той да започне да ребалансира своята икономика в посока на търсенето. А най-лесният начин да направи това е да позволи на националната си валута да поскъпне.
Това ще е от полза не само за Китай, но и ще намали напрежението върху други нововъзникващи пазарни икономики, като Бразилия и Индия, чиито производствени сектори отслабват в резултат на прекомерно силните им валути. Техните производители са далеч по-конкурентни на китайските в сравнение с американските, отчасти поради ниската цена на труда в тези страни. Един силен юан няма да реши всичките им проблеми, но ще увеличи поне в някаква степен тяхната конкурентоспособност.
Напреженията и взаимните обвинения не са неизбежни. Със сигурност обаче е необходимо трите големи централни банки да избягват да демонстрират лидерски качества. УФР трябва да спре да се двоуми и да пристъпи към количествено облекчаване точно в такава доза, каквато планира. Несигурността дали то ще постъпи по този начин или ще възприеме политика на "шок и ужас" допринася за непостоянното поведение на обменния курс на долара.
Една по-голяма яснота не само ще помогне за наместване на обменния курс, но и ще улесни задачата на останалите централни банки да възприемат съответна политика. По-специално една политика на "шок и ужас", която, според неотдавнашни данни става все по-необходима, ще улесни Китай да излезе с подходящ отговор. Предвид факта, че азиатският гигант има проблем с инфлацията, а не с дефлацията, евентуални по-хлабави условия за отпускане на кредити са точно обратното на онова, от което той се нуждае. Предизвикателството пред Китай е да продължи да охлажда благоразумно своята икономика. Отделянето от политиката на УФР чрез развързване на юана от долара е очевидният начин за постигане на този резултат.
Единственото препятствие, което стои сега на пътя, е войнствеността на политиците и коментаторите в други държави, тъй като последното нещо, което китайското правителство иска, е да загуби авторитет. Дори министърът на финансите на САЩ Тимъти Гайтнър, който е опитен специалист по въпросите на Китай, се чувства принуден, по вътрешнополитически причини, да налива масло огъня. Това не е от полза.
ЕЦБ пък трябва да започне да планира следващата битка, а не да води безкрайно предишната. Ако обменният курс на еврото достигне 1,50 долара, европейските икономически двигатели и, при липсата на икономически растеж, гръцката, ирландската и други програми за бюджетни икономии ще се провалят. При такъв сценарий Европейската централна банка ще може да вини само себе си. Ето една прогноза: противно на това, което пазарите предполагат сега, ЕЦБ в крайна сметка ще се присъедини към компанията на централните банки, предприели модерното количествено ограничаване. Единственият въпрос е дали дотогава няма вече да е станало прекалено късно.
*б. пр.: По аналогия с името на оглавяваната от Съединените щати военна операция за сваляне на режима на Саддам Хюсеин в Ирак през 2003 година.
**б. изд.: Бари Айкънгрийн е почетен професор по икономика и политология в Калифорнийския университет Бъркли.
