Средно село е най-високото населено място в област Велико Търново. То се намира на повече от 740 метра надморска височина в дебрите на Стара планина. До там автобус ходи само веднъж на ден ­ вечер. Единственият достъп е с автомобил. Пътуването до Средно село си е истинско приключение. След напускането на Златарица първите десетина километра пътят е поносим, пише в. "Янтра Днес". След това обаче заприличва на лунна долина. Дупки, дълбоки по половин метър успешно конкурират смятания доскоро за най-разбит път край с. Совата. Мантинели и пътни знаци почти липсват. От двете страни на пътя зеят дълбоки пропасти. 30-те километра и при най-голямо желание не могат да се вземат за по-малко от 40-­45 минути. За да се стигне до Средно село, трябва да се преминат селата Росно, Шивачево и Калайджии.

Населението на тези села в преобладаващата си част е помашко. Хората са изключително приветливи и готови да упътят минаващите през селата им. С накацалите по хълмовете къщи селата пък напомнят тези в Родопите. Липсват само каменните плочи по покривите. След 40 минути подскачане по пътя и наместване на всички вътрешности, иззад един остър завой внезапно се показва Средно село. Въпреки името си, то е последното село в този район. Тук разбитият път свършва и започват тесните кози пътечки.

В момента в селото живеят около 70 души, повечето от които са възрастни. Кметството е разположено в малка схлупена къща, до която на пилони гордо се веят знамената на България и Европейския съюз. В селото има смесен магазин, в който се продава всичко ­ от хляб и сирене до гвоздеи и отрова за мишки. Той обаче работи само по 2­3 часа сутрин и вечер. На стотина метра от магазина е кръчмата, която е със същото работно време. В нея на чаша ракия местните бистрят родните и световните проблеми. Всъщност оказва се, че хората в Средно село не се интересуват особено от политика. Някои от тях дори не знаят имената на президента и премиера на България. За депутатите въобще не става и дума.

“За какво ми е да ги знам. Да не би президентът или премиерът да дойдат да ми помогнат да си изора нивата или да прибера реколтата. Всички са хайдуци. Сещат се за нас само като наближат избори. Тогава започват да ни наобикалят и да ни свалят звезди. Вие само ме изберете, пък аз ще направя живота ви цветя и рози. Като ги изберем, очите им не можеш да видиш”, възмущава се възрастен мъж, прибиращ се към къщи със самун хляб под мишница. Дядото не желае да бъде сниман и да си каже името. “Не ща да ме пишете по вестниците, че ще ми докарате неприятности. Току-виж и голямата ми пенсия от 102 лв. ми взели или къщата ми подпалили”, казва той, без да уточнява кого има предвид.

Хората в Средно село живеят в необикновена идилия. Без нерви, напрежение и стрес, далеч от градската лудница и мръсотия. Свикнали са да гледат философски на нещата. Единствените признаци на съвременната цивилизация са накачените почти на всяка втора къща сателитни чинии. Телевизията и разходките из природата са единствените ни развлечения, твърдят средноселци.

Децата тук също живеят един живот, коренно различен от този на градските си връстници. Те не са свикнали да си играят с Барби и Спайдърмен, не прекарват свободното си време пред компютъра. От малки обаче са с родителите по нивите, грижат се за животните и са истински джигити на конското седло.

15-годишният Дениз с приятеля си Айхан всяка сутрин ходят пеш 7 км от махала Дълги припек, където живеят родителите им, до Средно село, където е училището. Като се върне Дениз, помага на майка си и баща си като се грижи за домашните животни. За разлика от много от връстниците си от града Дениз може сам да цепи дърва, да язди кон и да дои овце. Подобно на повечето села в страната Средно село също отива на унищожение.

За да осигурят прехраната на семействата си, много от по-младите жители на Средно село търсят късмета си в чужбина ­ Гърция, Кипър и Испания. Други пък са избрали да останат в България, но бягат в големите градове”. Преди години това беше едно от най-големите села в общината. В училището учеха по стотина деца. Живеехме щастливо, като едно голямо семейство. Сега сме останали почти само баби и дядовци. А след години, когато и ние си заминем, селото ще се затрие. За съжаление проблемът не е само със Средно село. Както е тръгнало след 100 години села у нас вече няма да има. Ще останат само големите градове”, кахъри се Аксиния Чолакова.

Въпреки намаляващия брой на жителите в селото все още има основно училище и детска градина. В градината се учат 8 деца и родителите им се надяват поне още няколко години тя да остане да функционира. По-сложно обаче е положението с училището. То е строено в началото на 60-те години, когато в него са учили по над 100 ученици.

“Сградата на училището е строена с доброволната помощ на всички хора в селото. Аз тогава бях на 15 години, но с двете си ръце носех камъни и тухли. После започнах работа и половината ми живот мина сред децата. Сега като закрият училището, сградата ще се събори. И за това най-много ми е мъчно. Толкова ли не могат да намерят един бизнесмен или някой англичанин и да му я продадат да я поддържа”, споделя училищната прислужница баба Хатче.

В момента в основното училище в Средно село по списък учат 13 деца от 1 до 8 клас. За тях се грижат трима учители, прислужницата Хатче и един дневен пазач, който е нает на работа по временната заетост. Обучението се извършва в слети класове, което е в разрез с всички предписания и норми на образователното министерство. Миналата година от МОН са обявили училището в Средно село за подлежащо на затваряне. Родителите обаче са изпратили жалба до Върховния административен съд, където е образувано дело. До приключването на делото министерското решение временно е стопирано. Въпреки това обаче дали тази, или следващата година школото ще бъде закрито. Това пък от своя страна ще прогони от селото и малкото все още останали млади семейства.

Заради отдалечеността си от общинския и областния център и разбития път в Средно село няма чужденци. Въпреки сравнително ниските цени на предлаганите къщи. “Лятото тук е истински рай. Не е толкова горещо. Птички пеят, отвсякъде се носят ухания на цветя и билки. Зимата обаче, като стисне големият студ, да не си наоколо. Падат преспи по метър ­ метър и половина. Пътят често остава непочистен, а да се пътува по него в снега, е истинска лудост. Понякога се случва да останем и без ток за няколко дена, защото екипите на енергото няма как да дойдат и да отстранят повредата. Молим се само някой да не се разболее по-тежко.

Линейката трябва да дойде чак от Елена и да измине над 40 км по тесните и опасни пътища. С по-леките случаи сами се справяме, разказва Наташа Ангелова. Тя е една от малкото останали млади хора в селото и основен инициатор на жалбата до ВАС срещу затварянето на училището. Младата жена разказва, че основният проблем тук е липсата на работа. На въпроса с какво си изкарват пари за хляба, тя отговаря: “Гледаме животни, продаваме млякото им. Не е много, но е по-добре отколкото нищо.

” През лятото мъжете от селото ходят да секат дърва, а жените събират билки, откъдето също си докарват по някой лев. Всички жители на Средно село обаче са песимисти за бъдещето на родното си място. “За всички е ясно, че някой ден това село ще се затрие. Но докато ние сме живи, това няма да стане. Ние няма да напуснем топлината на родния дом и да се разпилеем по градовете. Тука сме като едно голямо семейство. Подкрепяме се, помагаме си. Заедно се веселим и заедно плачем. В града ще се обезличим в множеството”, убедена е Наташа Ангелова.