За огромното мнозинство жители на планетата новините за тези конфликти в едни или други чужди държави вече са се превърнали в обичаен елемент на ежедневните новинарски емисии, но си струва да обърнем внимание и на друга порция от информацията, която ни залива всеки ден и която касае хаоса, обземащ собствените ни страни.

Тази информация често ни се струва толкова сложна и объркана, че мнозина дори престанаха да опитват да си изяснят, за какво всъщност става дума. Ето защо, по-долу ще се опитам да дам десет обяснения за това, как успяхме да провокираме толкова много и толкова сериозни проблеми.

Колониалното наследство

Светът в този вид, в който съществува днес, се формира благодарение на политиката на колониалните сили, които навремето си поделят света, очертавайки границите между отделните държави без оглед на съществуващите етнически, религиозни и културни реалности. Това се отнася на първо място за Африка и арабския свят, където западната концепция за държавата беше наложена със сила на представителите на местните племена и кланове.

Нито една от сега съществуващите арабски държави не е съществувала и преди началото на колониалната епоха. По онова време Сирия, Ливан, Ирак, страните от Персийския залив (включително Саудитска Арабия) са част от Османската империя. Когато, в резултат от Първата световна война, тази империя рухва (също като и Руската, Германската и Австро-Унгарската) победителите – Великобритания и Франция, сядат на масата за преговори и очертават границите на квазидържавите, които възнамеряват да управляват, по-същия начин, както го правят преди това в Африка. Именно поради това не си струва да разглеждаме тези образувания като еквиваленти на държави със своя собствена история и национална идентичност.

Необходимите диктатури

След края на колониалната епоха става очевидно, че за запазването на тези изкуствени граници и предотвратяване дезинтеграцията на въпросните образувания се налага управлението им да бъде предадено в ръцете на диктатори, способни да запълнят вакуума, възникнал след оттеглянето на колониалните държави. С няколко изключения, демократичните норми биват използвани в тези части на света само за да улеснят идването на власт. “Арабската пролет”, на която станахме свидетели през последните години, действително помогна на хората да се избавят от диктаторите и авторитарните лидери, но само за да видят, как на тяхно място идват хаосът и воюващите помежду си групировки (като в Либия и Ирак) или нови автократи, както стана в Египет.

В това отношение историята на Югославия е изключително поучителна. След Втората световна война маршал Тито ликвидира Кралство Югославия, създавайки вместо него т.нар. Социалистическа федеративна република Югославия. Всички знаем, обаче, че Югославия не успя да преживее смъртта на своя диктатор.

Основната поука е, че в отсъствието на наистина колективен и обединяващ процес и при липсата на силно гражданско общество, решаваща роля играят локалните идентичности. Затова ще трябва да мине доста дълго време, преди много от т.нар. нови държави да станат истински държави, в които да няма вътрешни конфликти, поставящи под въпрос самото им съществуване.

Външната намеса

От Втората световна война насам, намесата на колониалните и великите сили в процеса на консолидация на новите държави се превърна в блестящ пример за антропогенни катастрофи. Да вземем например Ирак. Когато през 2003, след успешната си военна интервенция, САЩ поеха управлението на тази страна, генерал Джей Гарнър бе назначен за шеф на американската окупационна администрация, но се задържа на този пост едва един месец, тъй като във Вашингтон решиха, че е прекалено склонен да се съобразява с позицията и съветите на местните жители.

Гарнър беше заменен от дипломата Йън Бремър, който зае поста след двучасовия брифинг на тогавашния държавен секретар Кондолиза Райс. Той незабавно разпусна иракската армия (в резултат от което се появиха 250 хиляди безработни) и уволни всички членове на партията  на Саддам Хюсеин БААС от органите на местната администрация. Това доведе до дестабилизация на ситуацията в страната, като днешният хаос в Ирак е пряка последица от това решение.

Доскорошният иракски премиер Нури ал-Малики, когото САЩ с големи усилия успяха да свалят от поста му в началото на август 2014, смятайки, че тъкмо той е виновен за поляризацията между сунити и шиити, преди това се ползваше с пълната американска подкрепа. Същото се отнася и за президента на Афганистан Хамид Карзаи, който в момента стои на откровено антиамерикански позиции. Всъщност, корените на тази традиция можем да открием в първото американско нахлуване във Виетнам, когато Вашингтон постави начело на тази страна Нго Дин Дием, който по-късно дръзна да се противопостави на американските планове и в крайна сметка беше убит.

Нямам възможност (а и едва ли е нужно) да изброявам всички подобни грешки, допуснати от другите западни държави. Същността е, че всички лидери, дошли на власт с външна подкрепа, в крайна сметка не управляват дълго и генерират нестабилност.

Религиозният екстремизъм

Днес религиозните войни и ислямисткият екстремизъм се превръщат във все по-сериозна и плашеща заплаха. Само малцина обаче наистина се опитват да разберат, защо хиляди млади хора горят от желание да станат атентатори-самоубийци. В същото време е налице ясна взаимна връзка между липсата на развитие и на работни места и безредиците на религиозна основа. В мюсюлманските държави в Азия (арабските мюсюлмани са под 20% от всички, изповядващи исляма на планетата) на практика почти липсва подобен екстремизъм.

Само малцина осъзнават, че борбата между сунитите и шиитите се финансира от такива държави, като Саудитска Арабия, Катар и Иран. Тези религиозни течения са съществували мирно едно до друго в течение на столетия, но днес водят своеобразна “косвена” война – например в Сирия. Саудитска Арабия финансира салафитите (крайно пуританска форма на исляма) и предостави почти два милиарда долара на новия египетски авторитарен лидер Абдел Фатах ас-Сиси, защото той води борба срещу “Мюсюлманските братя”, проповядващи свалянето на кралете и шейховете и преминаването на властта в ръцете на народа. Междувременно, Ирак също се превърна в бойно поле на “косвената война” между Саудитска Арабия, защитаваща сунитите, и Иран, който подкрепя местното шиитско мнозинство.

Затова, когато анализираме тези религиозни войни се налага на първо място да потърсим онези, които стоят зад тях. Религиите стават войнствени само, когато някой се опитва да ги използва за собствените си цели. Да си припомним историята на Европа, където кралете редовно провокират войни на религиозна основа, в които се налага да се сражават обикновените европейци. Разбира се, след като веднъж си пуснал духа от бутилката, ще ти трябва много време да го вкараш обратно в нея. Затова темата за религиозните войни ще продължи още дълги години да бъде наш кошмар.

Провалът на опитите за нов световен ред

След края на студената война в света, чиято стабилност се крепеше на баланса между двете свръхдържави, започна период на преход. Опитите за формирането на регионални и международни алианси, които да гарантират стабилността, завършиха с провал, заради невъзможността да се превъзмогнат отделните национални интереси. Най-добрият пример за това е Европа. Докато всички разсъждаваха за Крим, Украйна и Владимир Путин (представян от медиите като параноик, обсебен от идеята за опитите на Запада, от управлението на Буш-младши насам, да обкръжи Русия) и как той да бъде накаран да се вслушва във внушенията на Европа и САЩ, европейските компании продължиха да работят с руснаците, въпреки повсеместните разговори за налагането на ембарго. Така, Австрия тихомълком подписа с Русия споразумение за присъединяването си към проекта “Южен поток” (новият газопровод за доставка на руски газ в Европа), което е отлична илюстрация за истинската ситуация с единството на Европа, гръмко декларираща, че трябва да съкрати зависимостта си от руските енергоносители.

Днес сме свидетели на формирането на многополюсен свят, но остава неясно, колко стабилен ще бъде той. В Азия Китай и Япония, както и съседите им, увеличават инвестициите си за отбрана. И макар че локалните конфликти, като сблъсъците в Сирия, Ирак и Судан, едва ли ще прераснат в мащабен регионален конфликт, в Източна Азия е твърде вероятно да се случи именно това.

Възраждащите се национални интереси

В света, който става все по-разединен в резултат от възраждането на националните интереси, самата идея за съвместно управление губи своята привлекателност и сила, при това не само в Европа. ООН вече загуби статута си на арена за постигане на консенсус и легитимност. Двата двигателя на глобализацията – търговията и финансите – не са интегрални елементи на ООН, която се концентрира върху въпросите на развитието, мира, човешките права, защитата на околната среда, образованието и т.н. Макар че тези теми несъмнено са ключови за жизнеспособното световно устройство, онези, в чиито ръце е съсредоточена властта, не ги смятат за такива. Тоест, изводът е, че ООН губи своето значение.

Ерозията на универсалните ценности

В същото време, смятащите се за уникални ценности и идеи, като сътрудничеството, взаимната помощ, международната социална справедливост и мирът, също губят значението си. Така, френският президент Франсоа Оланд се среща с президента на САЩ Барак Обама не за да дискутира въпроса, как да бъде прекратен геноцидът в Судан или отвличанията на деца в Нигерия, а за да го помоли да разубеди своя министър на правосъдието, наложил гигантска глоба на френската банка BNP-Paribas заради обвиненията срещу нея в мошеничество. На последната среща на лидерите на Г-7 въобще не бяха разглеждани проблемите за климатичните промени и преговорите за ядреното въоръжение, макар че те представляват основната заплаха пред планетата.

Опитите за силово налагане на демокрацията

След епохата на колониализма и тоталитарните режими, в ключова фраза на периода след края на Втората световна война се превърна “налагането на демокрацията”. След края на студената война пък, демокрацията започна да се въприема като даденост. Истината обаче е, че през последните двайсет години формулата за представителната демокрация постепенно започна да губи блясъка си. Прагматизмът доведе до загубата на дългосрочна визия и днешната политика все повече прилича на обикновено администриране.

Гражданите все по-рядко се асоциират с политическите партии, които, на практика, са се концентрирали върху себе си, превръщайки се в “самодостатъчни”. Партиите вече не разглеждат външната политика като инструмент на властта и всички важни решения се вземат без тяхното участие. Това става причина за вземането на такива решения, които често въобще не изразяват чувствата и приоритетите на гражданите. Начинът, по който преди няколко години беше решен въпросът за финансовата помощ за Кипър, е нагледен пример за липсата на прозрачност. А както е известно, по-малката група хора по-често може да сбърка, отколкото по-голямата.

Подемът на “новата икономика”

Изключително важен елемент на глобалния хаос е подемът на това, което нейните привърженици, особено във финансовия свят, наричат “нова икономика”, т.е. икономика, чиито белези са постоянната безработица, липсата на инвестиции в социалната сфера, понижаване на данъците за едрия капитал, маргинализация на синдикатите и ограничаване ролята на държавата като регулатор и гарант за социална справедливост. Неравенството вече достигна безпрецедентни равнища. 85-те най-богати хора на планетата притежават толкова, колкото и 2,5 милиарда души от населението на света.

Основният извод

Всичко това ни води до следния извод. Не е чудно, че водещите медии в света осветяват случващите се на планетата събития по един и същи начин. Днес подаваната информация, на практика, изключва задълбочения анализ, принуждавайки ни да се концентрираме само върху конкретните събития. Способността на медиите да се оправят в световния хаос е минимална, затова те просто повтарят това, което им казват политическите лидери. Тоест, имаме си работа с медии, които щателно анализират ситуацията вътре в конкретната страна и съвършено повърхностно се отнасят към събитията, случващи се по света. Освен това, всички те, по правило, зависят от три международни информационни агенции, представляващи западния свят и неговите интереси.

Ето защо, постарайте се никога да не се задоволявате с това, което пишат вестниците, а винаги търсете в Интернет допълнителни и противоположни гледни точки. Това ще ви помогне да гледате на света през собствените си очи, а не през тези на някой друг, който най-вероятно е част от системата, провокирала целия този глобален хаос.

Автор: Роберто САВИО

Авторът е известен италиански икономически експерт, директор на новинарската агенция Inter Press Service (IPS)