Нулевата хипотезата на изследването гласи, че политиката в сферата на възобновяемите източници в България се провали, защото подхрани неустойчив бум – заради високите префренциални тарифи, липсата на гъвкавост на енергийния регулатор своевременно да ги намали и поевтиняването на фотоволтаичните компоненти на международните пазари – и доведе до последвало охлаждане в сектора.

Отхвърлянето на нулевата хипотеза би означавало, че въпросните политики може и да не сполучливи, но не представляват и категоричен провал.

Оценка в три измерения

Стъпвайки на тази обща информация за динамиката в сектора, анализът разглежда ВЕИ политиката на държавата в трите нива на Макконъл и Марш – процесуално, програмно и политическо. Оценката се отнася до това кои действия на правителството постигат успех и кои не. Ако се изследва различна перспектива – например тази на инвеститорите, които са облагодетелствани от необичайно високи печалби, резултати ще са много различни (в случая ВЕИ политиката би могла да бъде оценена като напълно успешна).

1. Изследване на процесуалния успех/ провал

Въпреки забавяния през 2010 г. правителството постига успех с приемането на Националния план за действие за енергията  от възобновяеми източници (НПДЕВИ), изискван от Европейската комисия (ЕК). Правителството успява да устои на критики от инвеститори и природозащитни организации, свързани с обхвата и местоположението на бъдещите електроцентрали. Като съдържание обаче планът включва прогнози и допускания, които са напълно откъснати от действителността (виж таблица 2). За нереалистичните допускания са отговорни както НЕК със своите прогнози за растящо потребление и нуждата от още мощности, така и политическата конюнктура в полза на изграждането на АЕЦ „Белене“. Всъщност планът е изработен „под зоркото око на ядреното лоби, което твърдеше, че зелената и ядрената енергия са несъвместими, т.е. че държавата трябва да развива втория, а не първия тип енергия“ (интервю с експерт, 27 април 2013 г.).

Прогнозирани и реално инсталирани фотоволтаични мощности

Подготвянето и приемането на Закона за възобновяемите и алтернативните енергийни източници и биогоривата (ЗВАЕИБ) през 2007 г. привлече сравнително малко обществено внимание и правителството лесно отбеляза процедурен успех. За разлика от този акт обаче Законът за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ) от 2011 г. беше очакван от инвеститорите и беше широко обсъждан в професионалните среди и медиите. От края на 2009 г. до началото на 2011 г. държавни експерти и представители на сектора се събираха в работна група към министерството на енергетиката, която е подготвила около 30 чернови на закона (интервю с представител на ВЕИ асоциация, 29 април 2013 г.)

От процесуална гледна точка правителството успява да прокара закона според собствените си, често променливи намерения, но в същото време губи доверието на част от бизнес средите. Причината са някои законови разпоредби, приети в последния момент без открито обсъждане. Например скъсяването на сроковете за изкупуване на електричество от вятър и слънце изненада мнозина. По подобен начин през септември 2012 г. без публични дискусии ДКЕВР решава да въведе такса за достъп до мрежата, която производителите на зелена енергия трябва да плащат. Идеята е да се наберат пари, с които да се запълни дефицита в системата. Инвеститорите във ВЕИ обаче възприеха решението като нелегитимно, защото е взето изненадващо и без предварителни консултации. Впоследствие таксата беше отменена по съдебен път.

Честите промени на правилата в сектора (или слуховете за готвени  промени) не помогнаха за преодоляване на разминаванията между закона, в  който са набелязани целите на ВЕИ политиката, и НПДЕВИ, в който детайлно трябва да се описани средствата за постигане на целта.

2. Изследване на програмния успех/ провал

Действащата енергийна стратегия на България, приета през 2011 г., ангажира правителството да постигне „Преизпълнение на целите за възобновяема енергия“. Според законодателството на ЕС освен енергийни цели до 2020 г. съществуват и междинни. Така през 2011 г. България е трябвало да отчете поне 10.72% дял на ВЕИ в крайното енергийни потребление. Реалният дял според Евростат е 13.8%, т.е. целта е преизпълнена и правителството бележи програмен успех. Но това е силно проблематично постижение поне в няколко отношения, най-вече във връзка с ефективността на направените разходи

Първо, годишните квоти за присъединяване на нови централи, въведени със закона от 2011 г., и натрупаните проекти, изчакващи по-спокойна инвестиционна среда и ясна законова рамка, доведоха до натиск за бързо изграждане на проекти (интервю с представител на ВЕИ асоциация, 29 април 2013 г.). Ако един инвестор не успее да прокара проекта си веднага след влизането в сила на закона, догодина квотите може да са нулеви.

Второ, едногодишният прозорец –  от приемането на втория закон до определянето на квоти за нови проекти през 2012 г. – измести инвестиционният интерес от централи, изискващи повече време като вятърните, към такива, които могат да бъдат изградени бързо – фотоволтаичните (интервю с представител на ВЕИ асоциация, 29 април 2013 г.).

Трето, експанзията на слънчевите централи беше съчетана с високи преференциални тарифи в сравнение с другите ВЕИ технологии. Според закона от 2011 г. тарифите се променят само за новоприсъединяващи се проекти, т.е. веднъж подписан договрът на инвеститора с мрежовото предприятие гарантира, че за PV инсталации изкупната цена, актуална към датата на присъединяването, няма да се променя в следващите 20 години.

На практика много инвеститори се възползваха от тези условия, но купиха по-евтини компоненти и така предвидената от регулатора възвращаемост всъщност се оказа по-висока.