Специално за Econ.bg


Западни български покрайнини е политико-географски и исторически термин, утвърдил се в България след Първата световна война, за да обозначи териториите, откъснати от българската държава по силата на Ньойския мирен договор (1919 г.) и присъединени към Кралството на сърби, хървати и словенци (Кралство Югославия от 1929 г.). По-голямата част от тези територии (1545 кв. км) днес влиза в състава на Сърбия и тя именно е известна като "Западни покрайнини", а по-малката (1028 кв.км - Струмишко) - в Република Македония. Западните български покрайнини включват землищата на 1 град и 101 села, в които според статистическите данни от 1910 г. живеят 61 925 души. Това са Цариброд (днес Димитровград в Югославия) и 37 села от тогавашната Царибродска околия, част от Кюстендилското краище (37 села), 18 села от Трънско и Знеполско, 8 села от Кулско и 1 село от Видинско. Терминът "Западни покрайнини" не се приема на официално ниво в западната ни съседка, въпреки че в междудържавни българо-сръбски документи този термин е намирал своето място, пише Уикипедия. У нас за обозначаване на тези територии друго название не се е наложило. След края на Втората световна война (1939-1945 г.) Югославия успява да запази своето господство над тази територия, чието население нараства на 62 624 души (по данни от 1961 г.). Формално тя признава малцинствени права на българите в тази област, но на практика полага всички усилия за неговото денационализиране и асимилиране, пише сайтът. Днес, по неофициални данни, броят на българите в Западните покрайнини е намалял до 27 000 души, пише БГ История.

Сякаш обаче през последните 17 години все по-малко се говори за тези откъснати от територията на страната ни общности. Затова, за да разберем каква е ситуацията със сънародниците ни там в днешно време, разговаряхме с председателя на Хелзинкския комитет на българите в Сърбия Зденка Тодорова.

Зденка Тодорова е родена на 21 март 1960 г. в Цариброд, където получава основно и средно образование на майчин български език. Записва българска филология в Белградския университет. Като дипломиран филолог известно време работи в литературното списание "МОСТ“ в Ниш. През 1990 г. активно участва в създаването на Демократичния съюз на българите в Югославия. През 1997 г. създава правозащитната организация Хелзинкски комитет за защита правата и свободите на българите в Югославия, чийто председател e. Защитава правата и интересите на своите сънародници в Сърбия. Автор е на няколко книги, като последната - “Светилища, разделени с граници", беше представена наскоро.



Г-жо Тодорова, какво е положението на българите в Западните покрайнини след разпадането на Югославия?

Зденка Тодорова:

Ако разглеждаме цялостно региона, не само Цариброд и Босилеград, а и още няколко района, откъснати още през 1960 г. от тях, можем да кажем, че процесите продължават да се развиват в отрицателна посока. През последните 7 години, откакто Милошевич не е на власт, се забелязва политическо разделение в българското общество. Не по-малко радикален от този на Милошевич е режимът на Кощуница. Той подхожда доста странно. Разделя малцинствата и не се съобразява с това, че вече не може да води войни и че това разделение може да предизвика политически последици. Както е известно, такива размирици вече се случиха в Санджак и Войводина, където в основата им е именно политическото напрежение. Съществено напрежение може да създаде в близко бъдеще в тези региони и позицията на църквата, която с действията си също насажда омраза.

Мога да кажа, че положението на българите сега е също така трагично, както при Милошевич. Българският език беше един от основните елементи, на който заложихме през 1990 година. Смятахме, че този проблем трябва да се реши по най-бързия начин -решим ли го по някакъв начин, означава, че до известна степен сме успели в нашата борба. Частично помогнахме този проблем да започне да се решава. В Босилеград имаме 2 малки паралелки, което не е много, но все пак дадохме възможност на сънародниците ни да запишат децата си в тях и да настояват българският език да присъства в училищата. Друг е въпросът вече от какви учебници учат децата, как им се поднася информацията. Те могат да учат на български, но ако учебниците са просръбски написани, отново не решаваме много нещата. Трябва да се следи какъв е процесът на образованието и как се поднася съответната информация, дали се оказва натиск върху тези родители, които са ги записали и дали тези деца са овладели българските езиковите норми.

Как стои въпросът с образователната методика на преподаване. Има ли изкривяване на българската история?

Зденка Тодорова:

Да, има го този проблем. В Сърбия се получава нещо подобно на ситуацията в Македония. Децата учат от българска история, написана според сръбските изисквания и норми. Децата почти нищо не знаят за българските ханове и царства. По литература знаят само за отделни наши класически автори. по отношение на Втората световна война, в един определен период нашата история се представяше като окупаторска, а българите като фашисти. Сега се пише не с толкова голяма омраза, но продължава да се поднася шокираща фактология.

Търсили ли сте подкрепа от страна на Министерството на образованието и науката?

Зденка Тодорова:

Нищо не можем сами да направим. Това е работа на българското и сръбското образователни министерства.

Да разбираме ли, че до този момент няма никакви преговори?

Зденка Тодорова:

Този въпрос беше повдигнат още от покойния акад. Илчо Димитров (1935 -2005). След това от време на време се чуваха гласове, че трябва да има учебници, че от София ще ги изпратят. Хубаво, ще бъдат изпратени, но след като не се учи по тях, какъв е смисълът..? Те трябва да залегнат в учебната програма, да бъдат наложени, както това става чрез българските Държавни образователни изисквания. Трябва да се знае от кой учебник може да се преподава. Това предварително трябва да бъде договорено от двете държави. Впрочем, страните подписваха редица документи, имаше спогодба за сътрудничество, обаче – нищо.

Имате ли усещането, че настъпва процес на национално обезличаване в тези райони?

Зденка Тодорова:

Безспорен факт е, че голяма част от българите са с обезличено самосъзнание То е резултат от много неща. Една от причините се корени в политиката на държавата ни през последните 60 години. Пита се какво е направила България, за да приобщи това общество към себе си, да направи така, че хората да се чувстват сигурни в националната си идентичност.

От друга страна, тези хора са в ръцете на сръбския режим. Страната може по всяко време да ги манипулира и да оказва всякакви форми на натиск. Голяма част от българите учиха в сръбски университети – не по-малък фактор, допринесъл за обезличаването.

От трета страна войните на Милошевич и страхът от насилствената мобилизация. През този период много от хората в Цариброд живееха от контрабанда. Как искате от тях да изискваме национално самосъзнание?

Когато направим равносметката какво се получава – една част казват “да, ние сме българи, но какво от това", друга част казват “ние не искаме да сме българи, ще се декларираме като сърби, за да получим привилегии". Има и хора с промити мозъци, които казват “в знак на протест ние не искаме да сме нито българи, нито сърби, а ще се декларираме като неопределящи се". Това се видя много ясно и на преброяването преди няколко години. Само в Цариброд такива неопределящи се бяха 17%, а като сърби се декларираха 51%, при условие, че в града 99% са българи. Тогава беше едно такова объркване, което продължи и по-късно. Трябва да се признае, че в и в тази насока нищо не се прави от българска страна.

През всичките тези години каква е позицията на държавата спрямо тези хора? Те от своя страна имат ли усещането, че са забравени?

Зденка Тодорова:

Те не само имат усещането, а и го казват – било директно, или на поредното преброяване, или постоянно се възмущават от отношението на страната към тях. Българската държава през последните 17 години няма последователна политика към малцинството от Западните покрайнини. Тя можеше да каже "ние ще ги подкрепяме не само с танцови ансамбли и хорово пеене". Не че има нещо лошо – напротив, ама не е достатъчно.

Например, защо да не бъде открита една културна институция, която да събира и съхранява архивните документи? Защо не се създаде едно издателство, което да печата книги и да популяризира нашата история? Какво пречи да бъде създадено едно училище за български занаяти и традиции? Отношение никакво. А от идването на Сакскобургготски на власт – пълно мълчание от българска страна по въпроса.

Част от българите имат ли желание да се върнат в страната?

Зденка Тодорова:

Да, имат желание, част от тях имат и паспорти. Имат желание, обичат държавата, но когато дойдат тук, на какво ще попаднат и към кого да се обърнат..? Все пак, всичко трябва да бъде организирано, за да не се върнат още по-разочаровани.

Какво бихте казали на нашите държавници?

Зденка Тодорова:

Бих им казала, по-малко да страдат и да леят сълзи за Сърбия, защото тя ще си заслужи това, което сама си е предизвикала да получи. Водила е 4 несправедливи войни, извършила е много жестоки престъпления и в Хърватска, и в Босна, и в Косово. Продължава да асимилира, мачка и разединява българското малцинство. Крайно време е да погледнат и да се погрижат за интересите на нашите сънародници в Западните покрайнини.


Интервю на Апостол Апостолов