Д-р Петя Василева е офталмолог. Започва лекарската си практика през 1963 година като училищен лекар в гр. Елена. Сега акад. Петя Василева е ръководотел на Медицински център за зрение "Акад К. Пашев" в София. Специализирала е в Германия и Индия, има магистърска степен по обществено здравеопазване от университета „Джонс Хопкинс" в САЩ. Научните приноси на проф. Василева са в областта на патология на окото и експериментална офталмология, роговична трансплантация и др. Тя е развила много нови направления на офталмологията, офталмоепидемологията, превантивната офталмология, модерната трансплантация на роговица. Въвежда нови методи за съвременна диагностика и терапевтични хирургически методи. Създател е на Българската очна банка за съхраняване на роговична тъкан. Член е на международната група по изучаване на увеитите, в която са включени само 28 офталмолози от цял свят. Членува в ръководствата на 12 международни офталмологични организации, създател е на девет очни структури и институции в България. През юни 2003 г. е избрана от Президиума на БАН за академик. Акад. Василева е била два мандата в ръководството на Световния съвет по офталмология и национален консултант на МЗ по очни болести. През 1993 г. създава очна фондация "Зрение за всички". Почетен член на германското и руското офталмологични дружества, има грамота за заслуги от Международната агенция за борба със слепотата. Автор е на стотици научни публикации в български и чужди издания. Автор и съавтор на 12 учебника и монографии. Владее английски, немски, руски и френски./Zdrave.net

Специално за ЕКОН

Академик Василева, как започна всичко във вашата кариера като лекар, като академик?

Акад. Петя Василева:

Първите ми спомени са свързани с баща ми (известният български офталмолог проф. д-р Иван Василев – бел.ред.) и болницата. Баща ми беше един от бих казала последните великани сред съвремениците ни в медицината и името му е известно на поколения лекари. Той дълги години беше професор, шеф на катедра, национален консултант по очните болести. Той е един от най-успешните ученици на академик Константин Пашев. Аз имам монографии на Пашев, учебници, в които той пише: "На моя трудолюбив ученик", "На моя любим ученик", "На моя най-успешен ученик", в този смисъл. Пашев е, така да се каже, патриархът на българската офталмология. На него е кръстена и нашата клиника. Аз имам смътни детски спомени, него самия не го помня. Той почина през 1961 година на 88 години. Той е бил един от най-възрастните участници в конгреси тогава. Смятам, че интелектуалната дейност съхранява извънредно много, и че на това се дължи и творческото и лекарското му дълголетие.

Така че всичко, свързано с кариерата ми, започна още от детството ми. Някак си аз свикнах с пациентите, свикнах с това да са част от моето ежедневие, както бяха част от ежедневието на семейството ми. Свикнах с това, че баща ми се отнасяше към пациентите като към най-близки хора. Те го възприемаха по същия начин и смятаха, че във всеки момент на деня и нощта могат да се появят с проблемите си, даже и със семейните си проблеми. Всичко е толкова свързано в един човешки живот - едно нещастие води след себе си друго нещастие… Това беше много важно за моето детство.

Голяма част от празниците сме изкарвали с майка ми и със сестра ми, която е с 4 години по-малка от мен, в болницата, защото баща ми беше млад лекар, а младите лекари дават дежурства непрекъснато. Спомням си съботи и недели в болницата, които съм прекарвала с него, защото е бил дежурен. По-късно аз също съм водила моите деца в болницата по празниците, защото съм била дежурна.

Аз много обичах и другите предмети, другите дисциплини, различни от медицината. Обичах литературата, даже имам една литературна награда "Елин Пелин – майстор на малкия разказ", която спечелих на конкурс за средношколци, който беше нещо като сегашните олимпиади. Обичах да пиша. Учителката по литература смяташе, че трябва да се занимавам с писане, с литература, с журналистика. Когато бях кандидат-студентка, не бях сигурна дали ще ме приемат медицина, и все пак, за всеки случай, кандидатствах и журналистика. Приеха ме и на двете места. Нямах трудности да направя избора. Всъщност медицината е свързана с изключително много писане. Аз толкова книги, учебници съм писала. Непрекъснато пиша, така че това, че съм била изкушена от писането, винаги ми е помагало.

Какво е усещането да си единствената жена академик в България? Каква отговорност е това?

Акад. Петя Василева:

Тук ще се върна към вашия първи въпрос: "Как започна всичко?". Освен баща ми, има две личности в моя живот, който следвах професионално, двама академици. Единият беше Пашев, който за баща ми също беше голяма фигура, образец, жизнен пример. Другия академик беше Иван Евстатиев Гешов. Благодарение на него баща ми е успял да се изучи. Баща ми е сирак от Балканската война. Той въобще на познава своя баща. Бил е на шест месеца, когато баща му отива на фронта и фактически майка му е останала сама вдовица с четири деца. Само баща ми е добил висше образование, едната му сестра е била учителка, другата - медицинска сестра, а брат му е завършил икономическа гимназия. Гешов е ръководил програма за помощи на сираци от войните. Баща ме е живял на общежития, в т. нар. "Дом Гешов". Програмата е била за отличници и талантливи ученици - сираци. Тези двама академици са били за мен примери. Баща ми ми е говорил и за единия, и за другия. Той, за да следва, е работил като статист в операта. Знаеше всички опери, даже като пътувахме, си пеехме разни опери в колата. Можеше и да готви, защото е работил и по ресторанти. Това са били основните му трудови дейности като студент.

За мен понятието "академик" някак си не беше толкова странно и далечно, както може би за други. Защото е имало двама души, които са присъствали в ежедневието ми и в представите ми за живот, за кариера, за служене…В края на краищата човек идва на земята, за да служи и то по най-добрия възможен начин за своите възможности, работоспособност, желание, капацитет, възпитание… всичко това. Голяма беше отговорността, когато реших да кандидатствам. Това всъщност ми беше предложено от академици, които ме познаваха, които са ми били преподаватели - академик Радой Попиванов, който ми беше преподавател по биология  от първи курс, академик Ташо Ташев, академик Асен Хаджиолов, също мои преподаватели. Така че те ме поканиха. С известно притеснение се реших на тази стъпка. Имаше много работа – да се подготвят документи, да си представя нещата. Това се случи когато бях на около петдесет години. Това е подходящ момент за равносметка – преценяваш какво си направил, докъде си стигнал, какво имаш още да правиш.

Каква беше вашата равносметка?

Акад. Петя Василева:

Учудих се, че съм свършила толкова работи. Приятна беше равносметката, защото човек все пак трябва да си подреди нещата, за да види какво е направил. Аз тогава се развивах в две области: като преподавател и като лечител. Премислих като лекар колко операции съм направила, какви лечебни постижения съм имала. Като преподавател обмислих това колко студенти са преминали през моето обучение, как създадох школа, която се оформи малко по-късно, радостно беше да гледам как учениците ми изкласяват и започват сами да се изявяват и налагат.

Моята кариера е свързана и с клиниката, която аз наследих. Тя беше създадена от проф. Константинов, който също е много голям офталмолог. Клиниката беше създадена за лечение на чужди граждани. Имаше период, когато ние се борехме да привличаме валута, предимно от Гърция и Либия. В един период от време ние бяхме много по-напред в сравнение с Гърция, а след това те ни поизпревариха, сега ние догонваме успешно. По-късно в клиниката идваха може би по 50–60 пациента от Либия. След това, със средствата от нефтения бизнес, те си създадоха клиники и започнаха там да се лекуват, вместо да идват тук. Така че тези неща западнаха и всъщност на основата на този институт за лечение на чужди граждани беше създадена болницата "Света Анна". "Света Анна" всъщност е комбинация на Окръжна болница и тогавашния "Институт за лечение на чужди граждани", където аз работех. В болницата работеше и проф. Гугучкова. Тя дойде и каза един ден: "Аз ще съм началник" и вика "И двете сме професорки, каква е разликата?". Аз реших да покажа, че има някаква разлика. Мотивираше ме една такава амбиция на, бих казала, ежедневно ниво, в допълнение към истинската амбиция, която винаги ме е тласкала напред. Това не беше конкретно идеята "да стана нещо" - нещата си идваха последователно, едно постижение следваше друго, те се натрупваха и ставаха предпоставка за изкачване на следващото стъпало. Едновременно с това се налагах и в чужбина, което започна да става след специализациите ми.

Къде сте имали специализации?

Акад. Петя Василева:

Първата ми голяма специализация беше в Германия, с Хумболтовата стипендия. Спомням си, там имах битови проблеми, два пъти ми губиха документите. Явно на някое ниво не се е искало аз да отида там...но както ми ги изгубваха, аз така си ги възстановявах всичките и пак ги подавах. В Германия прекарах две години, които са изключително важни за мен. Горда съм от писмото, което получих от моя шеф, в което се казва, че съм му най-успешната Хумболтова стипендиантка. По мое време там имаше двама чилийци, един японец, един поляк, който дойде по-късно. Моят шеф пише, че съм най-активната в тази група, че съм направила най-много публикации (аз пишех и на английски език). Аз всъщност съм завършила Руското училище. В него езиковото обучение беше много сериозно поставено. И освен руски, който учихме изключително сериозно, по руски учебници, с руски учители, (руснаците са много добри в образованието), имахме много добър учител и по английски език, учихме и малко немски. След това, когато бях студентка, немският ми беше основен език. Първият език, с който започнах чуждоезиковата си подготовка, беше френският, защото мама беше професор по френски, баща ми беше специализирал във Франция. Майка ми и баща ми си говореха на френски, когато не искаха да ги разбираме. И аз, и сестра ми сме слушали френски вкъщи, и двете наблягахме на френския още от детските забавачки.

Следващата ми голяма специализация беше в Америка. Вие знаете, че всяка голяма кариера е свързана със завист, клевети, нападки от различни хора. В тази връзка аз имах един много тежък период. Майка ми току-що беше починала от рак. Бях много бях изтощена. Даже в деня, когато тя почина, аз сутринта имах лекция. Сутринта отидох в болницата, след това изнасях лекция, след това пак отидох при нея и тя всъщност почина в ръцете ми. В този период бях не съвсем на себе си и тогава дойде още един тежък удар. Появи се някакво оплакване.. не от пациент, а от колега… че аз неправилно съм го лекувала. Беше жестоко. Уж от името на академик Малеев. По-късно се оказа, че той не е знаел за това. Забраниха ми да лекувам болни. Това беше предизвикано от завист от някой, който си е мислел, "не е важно на мен да ми е добре, а на другите да им е зле". Целта на тези нападки беше да ми бъде прекъсната кариерата. Аз изтърпях няколко месеца, опитавайки се през цялото време да доказвам, че няма нищо такова, че не съм допуснала грешка. Освен всичко останало, пациентът не се оплакваше, нападките идваха от колеги. Но аз спрях да лекувам, спрях да гледам болни и тъй като имах много време, нямаше какво да правя, започнах да ходя на конгреси, интересувах се къде, какво се провежда. Започнах да пиша и да изпращам резюмета...Така се стигна до специализацията ми в Америка.

Втората част на интервюто с акад. Петя Василева четете в понеделник в Econ.bg