Специално за Екон
Значи, всяко зло за добро…
Акад. Петя Василева:
За щастие цялата ми кариера се е развивала така. Когато дойде Гугучкова да ме изгони с думите: "Аз съм назначена за шеф на тази клиника, търси си работа, аз ще ти помогна" и допълни: "Ще има конкурс, но ние и двете сме професорки и няма разлика между нас", аз не бях съгласна с това и се опитах да го докажа. Това беше един от стимулите, битов в известен смисъл. До този момент аз бях затънала в работа - гледах да оперирам повече, да преподавам повече, със студенти да се занимавам, със специализанти. Това се случи между двете ми дисертации. Първото ми дете вече се беше родило и даже на защитата всички се шегуваха със сина ми, който тогава беше на 5 години, тичаше напред-назад и казваше: "Животът започва отново". Аз го бях побъркала с това. Имаше един период, в който му бяхме изнесли креватчето в антрето, защото живеехме в една стая, защото аз пишех дисертация. Тогава се пишеше на машина, а те бяха много шумни. Три пъти писах и преписвах сама на машината дисертацията си. През 1970 г. я защитих, а през зимата на 1971 г. родих дъщеря си. И тогава малко по малко започнах да пиша докторската дисертация. Но именно клеветата, свързаните с нея проучвания, комисии, разследвания, дадоха подтик на научното направление в моя живот. Изведнъж се оказа, че на много места са приели резюметата ми и ме канят на работа. И така започнах да пътувам. Междувременно се разбра, че академик Малеев въобще не е знаел за обвиненията срещу мен, че това е била една целенасочена инициатива срещу мен. Постепенно започнах да се налагах и в международен аспект. Тогава международната офталмология беше насочена главно към предпазването от слепота. Познаваха ме като специалист в тази област, но считаха, че ми е необходимо допълнително образование, за да не мисля за всеки конкретен случай, а да мисля по-мащабно, за популации, да получа по-глобален поглед за епидемиологията, разпространението на очните болести. Канеха ме да на различни места за поне по една година. Но аз имах много работа. Защитих докторската си дисертация, след това професура, като цяло развивах кариерата си в България.
Още след първата дисертация, в края на 70-те години, когато бях в Германия, ме поканиха на специализация в Америка. Аз обаче тогава се върнах в България…по много причини. Една от причините беше, че раздялата ми с България ми се струваше много дълга. От друга страна, аз знаех, че все някой ден ще отида в Америка. Така и стана.
В САЩ отидох чак през 1990 г.. Тогава получих една ирезка от вестник "Уошингтън поуст", в която се разказваше за първия митинг на 18 ноември. Тогава ми казаха:"Сега вече ще можеш да дойдеш и ще имаш възможност да правиш нещата, които искаш". Аз дълго мислих, не ми се пътуваше, но зимата беше много трудна, в болницата работехме само със спешни случаи. Кризата беше много сериозна във всяко отношение и особено в медицината. Така или иначе всяка криза се отразява най-много на медицината, защото тя е скъпа дейност и изисква и ресурси, и мотивация, а тогава и двете неща ги нямаше. В края на краищата аз се съгласих и юни 1990 г. заминах за Америка. Дъщеря ми тогава завърши гимназия и мъжът ми я изпрати при мен, казвайки: "Ние тук мъжете (той и синът ми) ще се мъчим, ще гладуваме". С дъщеря ми живеехме при добри условия, аз бях професор с добра стипендия, учех в "Джонс Хопкинс". Спомням си обаче едно писмо от България, синът ми беше написал: "Няма ток, студено е, аз лежа завит в моята стая, баща ми е във вашата стая, ръцете ми са вкочанени… преди малко баща ми отвори вратата и каза: "Ех, да имаше едно саламче"…Наистина е било много страшно…Ние с дъщеря ми разбира се започваме да ревем, защото знаем, че нищо не можем да направим. Дори и пари да им пращаме, те няма какво да си купят.
Мога да кажа, че за мен престоят в Америка беше едно жестоко заточение, почти каторга, свързана с много труд. Тогава написах много неща, взех може би около петдесет изпита за магистърската степен по обществено здравеопазване и епидемиология – бях в най-тежката магистърска програма на "Джонс Хопкинс". Мога да кажа, че едва сега пълноценно използвам познанията си, защото управниците не уважиха тогава дипломата ми. Вместо това, по не особено успешен начин ни командваха хора, които с 200 часа учене взимаха дипломи за мениджъри.
Как една жена като вас балансира между кариерата и семейството си?
Акад. Петя Василева:
Бих казала, че зад всяка успяла жена стои един велик мъж. Моят мъж действително е изключително явление, включително и в обществения живот той има много успешна кариера. Може би кариерата му щеше да бъде още по-успешна, ако не ми беше помагал толкова много. Пълноценно се включваше при гледането на децата, пълноценно участваше в домакинството. Всъщност, пазаруването го беше поел изцяло, аз даже не знаех къде са магазините. С него си бяхме разделили домашните задължения. Родителите ни почти не са ни помагали, защото бяха млади, още работеха. Мъжът ми също е лекар. Но неговата кариера се разви в друга област. Допълнително се занимаваше с фотография, за да се издържаме. Аз тогава бях аспирантка, млада лекарка, а стойността на аспирантската стипендия беше приблизително колкото е днес – около 80 лева. Така че се налагаше той да работи допълнително..Снимаше филми..Тогава правеше аматьорски филми за "Фармахим". Те му помогнаха да навлезе в тази област и да се изяви професионално, което му донесе по-голям обществен престиж и по-големи приходи за семейството. Последователно беше председател на Научно-техническа фотография, Съюза на фотографите и директор на Българска фотография. Там се наложи и след това стана заместник-генерален директор на БТА. Така го завариха промените. Той работеше в техническата област, не беше сред идеолозите, но заедно с идеолозите падна и неговата глава. Но така се случи, че и това зло донесе добро след себе си. Фактически тогава той започна да се налага и в други области. Беше първият, който внесе и въведе в България автоматичните машини за проявяване. Беше един от първите, които въведоха и дигиталната фотография, мултимедиите. Така паралелно ни се развиваха кариерите. А той заедно с това, особено в началото на нашия брак, беше поел и всичките грижи по организирането, ремонта, обзавеждането, грижите вкъщи, аз си движех само лекарската работа.
Децата ви също ли са лекари?
Акад. Петя Василева:
Не. Точно това е, ако мога така да го нарека, големият ми провал. Може би аз ги изплаших с моята професия и те решиха, че е прекалено тежка, че няма да им стигнат силите, знам ли… Аз не се изплаших от професията на баща ми, но може би при моите деца други фактори са имали значение, най-вероятно времената са били по-тежки. Освен това, при баща ми аз виждах най-вече положителните неща, свързани с професията, докато те ставаха свидетели на битките, които водех, нападките срещу мен, нещастията ми. Когато бяхме в Америка, дъщеря ми каза: "Мамо, за пръв път те виждам само да работиш и да се занимаваш само с медицина, а не с разни глупости, с клевети, с анонимни писма и т.н.". Дъщеря ми тогава остана там и след шест години завърши висшето си образование в САЩ. Завърши там две магистратури – по биология и по биохимия. Нейният приятел, преди да се оженят, прекъсна следването си и остана там с нея. Там продаваше коли и доста добре се наложи. Но тя реши, че ще се върне тук. Дойде си бременна в 6-7 месец, за да роди в България. Тя не можеше да си представи детето й, Стефан, внука ми, да се роди на друго място. По същия начин и аз докато бях в Германия имах много предложения от къде ли не, но никога не съм си и помисляла, че мога да остана. По същото време болшинството Хумболтови стипендианти останаха.
Какво ви караше да се върнете в България?
Акад. Петя Василева:
Още докато бях в Германия, немците ми казваха: "Ти за сто марки отиваш да работиш …Остани тук, направи милиони, пък след това се върни, работи им без пари, даже официално обяви, че работиш без пари". Аз обаче мислех по друг начин. Виждах, че те имат много добри лекари, че нямат нужда някой допълнително да развива офталмологията им, нямаха нужда от мен. В този смисъл аз ги убеждавах, че дори да спечеля много пари от това, че съм там, те нямат нужда от мен, докато същевремно бях убедена, че България има нужда от мен, че дължа това, което съм, на България, че имам какво да й дам. Нямам нищо против техните "фраута" и "херове", много са ми приятни, хора-интернационалисти сме, но аз съм българка, имах желание да лекувам българите, т.е. чувствах, че тук ми е мястото. Освен това има нещо друго - дълбоката привързаност към родината, която баща ми възпита у мен и която мисля, че успях да възпитам и у моите деца. Синът ми завърши немска филология, беше с нас в Германия, но на него, както и на дъщеря ми, която живя в САЩ, не им е минавало през ума да останат да живеят в чужбина… Има една много хубава френска поговорка, която гласи: "Да знеш да живееш значи да знаеш да избираш". В този смисъл всеки прави сам избора в живота си и търпи последствията от този избор.
Аз съм убедена, че тогава миграцията беше главно продиктувана от икономически причини, и сега продължава да е така. Моите колеги, които направиха не толкова успеши кариери в чужбина, можеха да се справят и тук, никой не им пречеше. Единият ми провал е това, че децата ми не се занимават с медицина, докато другият ми провал е свързан с това, че първата вълна студенти, които обучих, избраха парите и в момента най-успешните от тях са в Америка, в Южна Африка, в Канада. Не ги коря, защото тогава беше трудно да им кажа: "Знаете ли, през 2006 година ще може да имате 2000–3000 лева месечен приход". Тогава това не можеше да се случи, а младите хора искат да имат кола, къща, добър живот днес, а не утре. Моите студенти не бяха подготвени за лишения така, както ние, от по-старата школа. Мога да кажа обаче, че сегашните ми студенти, тези, които са около мен, ще останат тук и ще се реализират тук, защото най-после са налице подходящите икономически възможности. В началото на 90-те години почти нямаше хора, които да могат да платят малко повече за здравеопазване, нямаше здравно осигуряване. Аз направих частна клиника едва когато беше създадена системата за здравно осигуряване и можех да работя с НЗОК при по-добри условия. Предлагам на моите пациенти това, което съвременната офталмология дава като възможност за диагностика и за лечение, вече мога да използвам и клинични пътеки за всякакви заболявания. Едва сега мога да предложа на младите лекари в моята клиника реално заплащане за реалните им възможности.
"Лайънс"-движението е много близко до вас и вашата професия. Какво ви накара да се занимавате с това?
Акад. Петя Василева:
В света има много благотворителни движения, те са много мащабни, защото всичко се интернационализира и глобализира. Най-мощните благотворителни движения в света са на ротарианците и на лайънците. Това, което ме привлече към лаънците, е, че самото движение е започнало дейността си с борба срещу слепотата. Това е в основата на движението още от 1917 година. Основната им програма е "Sight first" ("Зрението на първо място"). Всички лайънци знаят, че зрението е най-свидният дар на природата, човек цени най-много него, от слепотата най-много се плаши. На първо място сред фобиите на хората е страхът да не ослепееш. Шилер казал: "Да умреш е нищо, всички умират... Но да живееш в тъмнина - това е истинското нещастие".
А вие от коя година сте в "Лайънс"?
Акад. Петя Василева:
Официално се присъединих към движението през 1992 година. Фактически тогава създадохме и българската Лайънс фондацията. Тя и няколко международни програми и проекти са в основата на движението срещу слепотата в България. Аз създадох още една фондация по американски образец и я нарекох "Зрение за всички". Пропуснах да кажа, че докато бях в САЩ, успях да привлека помощ от 900 хил. долара за развитие на офталмологията и предпазването от слепота в България. Ако някой се интересува подробно от дейността на фондацията, може да влезе в нейния интернет сайт.
