Централните банки на най-големите икономики, които имат правото да извършват парична политика, днес като правило извършват политики за стимулиране на икономиката. Стимулите почти винаги се изразяват в комбинация между парична инфлация (т.е. в увеличаването на количеството пари в обращение) и намаляване на основните лихвени проценти. Новите парични средства обикновено се вливат в икономиката през два основни канала: банките, които ги раздават като кредити, и правителствените покупки, които са финансирани с новонапечатани средства.

Въздействие на икономическите стимули върху икономиката

Нека разгледаме двете политики поотделно:

Увеличаване на паричното предлагане

Инфлацията, или увеличаването на паричното предлагане в обращение, в действителност до известна степен се разминава с това, което централните банки си представят като инфлация, която те измерват чрез иденкс на потребителските цени. Както сме писали вече, инфлацията, измерена по този начин, реално не ни казва почти нищо за икономиката и действителното поведение на цените, тъй като – като всяка друга статистическа средна величина – и индексът на потребителските цени просто осреднява динамиката на цените.

По-важното тук е друго: напечатаните пари не се отразяват равномерно на всички икономически агенти. Напротив, когато централната банка увеличи количеството пари в обращение, тя поражда т.нар. Ефект на Кантильон. Тези, които първи получат новите пари и започнат да ги харчат, все още купуват стоки и услуги на „старите“ цени; т.е. пазарните агенти все още не знаят, че има нови пари в обращение. Това дава на онези, които първи са получили средствата, предимство пред всички останали.¹

Колкото повече парите циркулират, толкова повече цените започват да се коригират спрямо промяната в търсенето, породена от новосъздадената покупателна способност. Затова първо нарастват цените на стоки, за които в началото се разходват новите средства и т.н. Постепенно нарастват и цените на другите стоки, за които се разходват новите пари. По този начин инфлацията позволява на определени групи изкуствено да завишат жизнения си стандарт, а вреди на почти всички останали, защото прави разходите им по-високи. Това удря най-вече хората с нисък стандарт на живот, нискоквалифицираните служители и хората с фиксирани доходи. Същевременно тази политика облагодетелства приближените на правителството, защото най-често именно те първи получават новите средства. Това обикновено са банковия сектор, военно-промишления комплекс (особено в западните държави) и т.н. Казано накратко, увеличаването на паричното предлагане представлява преразпределение на покупателна способност от „нямащите“ към (най-често) „имащите“; т.е. сама по себе си инфлацията не е нещо желателно.